През лицето на света

Най-накрая стигнаха билото и на Лийт му се стори, че се е възкачил на самия връх на света. Навсякъде под тях преливаше зеленината на горите. Оголените скали приличаха на кости, от които месото е окапало. Нямаше и следа от живот, никакви селища, животни или птици, само яркозелената трева и костите на старите хълмове под бледото слънце.

Лийт усети познатото подръпване на въжето, когато пленниците пред него се изправиха в отговор на смушкването. От голия връх на Клоувънхил се спуснаха надолу по хребета към гориста долина вдясно. Малко поточе бълбукаше край тях с нелепо весел звук. Моментално умът му се очисти от отчаянието, той си припомни повалените брудуонци и спасяването на родителите и бе щастлив. Не бе забравил усещането на меча в ръката си и му се щеше още да е у него.

Стигнаха до кръстопът, белязан с четири камъка, по един край всеки друм. Тук пазачите им спряха, оставиха пленниците си за момент и пристъпиха в пресечната точка на пътищата, заставайки в кръг, докосвайки вдигнати длани.

— Кепан айт! — изкрещяха в един глас. — Анджа ил роббен!

Още веднъж вдигнаха ръце и докоснаха длани. Миг по-късно странната церемония приключи.

След още една левга пътуването им приключи. Потокът изглежда се спускаше право в стръмна стена, стена с малки дупки на равни интервали — не стени, прозорци, осъзна с приближаването си Лийт. Вдясно от него потокът зашумя по-силно, защото се спускаше по-стръмно. Пътят се виеше надолу, монолитни варовикови възвишения се издигаха високо и от двете страни. Накрая пленниците се озоваха на естествена скална тераса, която стърчеше над нищото, докато потокът край тях с весело шумене се втурваше стремглаво в черна пропаст — мрачна, кръгла рана в земята с диаметър около стотина ярда. Лийт усети как краката му се подкосиха от страх и се опита да отстъпи назад.