Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Стела се чудеше дали фалтанците осъзнават колко близо до загубата е бил Рушителят. Неговата кръв прогаряше вените й. Така тя бе могла да усети напрежението му. Илюзорната му кожа бе изчезнала заради усилието да удържа меча на Хал. За няколко мига всички бяха зърнали същинското му тяло — черупка, измъчвана от противоположните сили, протичащи през нея. Но може би останалите бяха сметнали, че това е илюзия, целяща да сплаши Хал. За малко… Рушителят нямаше да умре, разбира се, но щеше да бъде лишен от силите си, освобождавайки нея и мнозина други, роби на волята му. За момент тя си помисли за мъжа с отрязан език. За малко…
Безпомощна, безнадеждна, Стела наблюдаваше протичането на церемонията. Думите на капитулация бяха изречени от жена от обичната й Лулеа. Стела стоеше на няколко крачки от приятелите си, но не се изненадваше, че никой от тях не бе в състояние да разпознае осакатената й снага. Всъщност почти никой — хауфуът често поглеждаше към нея. Но тъй като челото му бе притиснато към земята, бе трудно да се определи какво точно си мисли.
Очевидно имаше някакъв документ, който да бъде подписан, но Рушителят не възнамеряваше да стори това в Лешоядова гуша.
— Искам предводителите на Фалта да треперят пред мен в Съвещателната зала на Инструър — заяви той, предвкусващ унижението им и своята слава. Стела усещаше огромното му нетърпение, неутолимото желание да отмъсти на всеки, по някакъв начин свързан с Бога. За него истинският момент на капитулация щеше да настъпи, когато Шестнадесетте кралства се проснеха пред него. Затова бе склонен да изчаква — въпреки копнежа.
Церемонията приключи и фалтанците се разотидоха. Всеки командир бе придружен от един Повелител на страха, за да е сигурно покорството. Стела наблюдаваше оттеглянето им, без да изпитва очакваната самота. Вместо това тя осъзна, че всеки от тях е придобил нейната съдба, сдобивайки се с черна сянка. А може би самите те бяха станали сенки на обгърнатата в черно реалност. Знаеше, че това не би трябвало да й донася успокоение, но въпреки това беше така.
Дойдоха да вземат Лийт след здрач. Фемандерак слизаше в долината, следван от двама Махди Дащ. Изглежда брудуонците бяха идентифицирали онези, които умееха да си служат с Огнебитието, и бяха им назначили пазители. В случая на Лийт, комуто бе придаден самият предводител на Повелителите на страха, отстъпващ по мощ единствено на самия Рушител, това беше излишно. Мъката вече беше пленила момчето, мислеше си Фемандерак.
Самият Фемандерак също тъжеше, макар и над нещо, което на останалите би се сторило нелепо. Брудуонците бяха строшили арфата му — разчупването на палисандъра сякаш бе скършило нещо в него самия. Този музикален инструмент представляваше последно напомняне за величието на отминали времена. Дело на самия Мандарамус, вероятно последна порода си. Тук философът не скри сълзите си. Те падаха, както бяха паднали Хал, Уизаго и Те Туахангата, както мнозина други. Фемандерак плачеше за всички тях.
— Ела, Лийт — тихо каза философът. Знаеше, че ако младежът не реагира, ще бъде принуден със сила. — Време е.
Ръката на момчето се отдръпна от студените братови пръсти. Фемандерак се вгледа в лицето на сакатия — то изразяваше единствено лека изненада. Мечът бе отнесен от тялото, но раната още се виждаше, точно под сърцето. Лицето и ръцете бяха бели като алабастър — строшена статуя. Строшен като арфа. Ще липсва на всички ни.
— Фемандерак? В какво допуснахме грешка? — Гласът беше глух, измъчен.
Даурианският учен се извърна от трупа и срещна измъчените братски очи.
— Грешка? — повтори той, объркан, изненадан, че Лийт задава този въпрос толкова скоро.
— Да. Тактическа ли е била? Трябвало е да изчакаме да съберем по-голяма армия? Или е защото се доверявахме на магия, а не на силата си? Че се доверявахме на стрелата на единението повече, отколкото на силата, която единението ще донесе?
Очите бяха трескави, лицето бе почервеняло.
— Лийт, сега не е моментът…
— Или бяха думите на Кроптър? Аз причиних всичко това, защото не обичах брат си, когато трябваше?
— Достатъчно приказки! — остро каза глас. Фемандерак и Лийт бяха отнесени от долчинката, метнати върху широки плещи.