Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Това ли носиш в тези торбички? — попита Роун. — С тях ли взриви огньовете?
— Ха-ха! — изсмя се тихо Коглайн. — Те правят не само това, а още много други неща, младежо от Южната земя. С тях можеш да взривиш огън, да превърнеш земята в кал, въздуха в задушаващ прах, плътта в камък! Имам достатъчно количество за всичко това, дори в излишък. Подбираш и смесваш, по малко от това, по малко от онова. — Отново се изсмя. — Ще покажа на Черните скитници сила, която те изобщо не са виждали досега!
Роун поклати недоверчиво глава:
— Има огромна разлика между гномите паяци и Призраците Морди. Черните призраци само да те посочат с пръст и те превръщат в пепел. Моят Меч е единствената защита срещу тези същества на злото. Той е пропит с магията на друида.
— Нима — изсмя се презрително Коглайн. — Ти по-добре се дръж за мен, за да те защитавам — ти и момичето ти!
Роун се канеше да му възрази остро, но се позамисли, преди да отвърне и само сви рамене:
— Ако срещнем Черните скитници и двамата ще трябва да помагаме на Брин, всеки, с каквото може.
Младежът от Вейл хвърли поглед на Девойката от Вейл за потвърждение. Тя му се усмихна кротко. Нищо не й костваше една усмивка. Брин вече знаеше със сигурност, че нито единият, нито другият щяха да бъдат с нея.
Замисли се за това, което им каза Коглайн. Притесни се от факта, че някои от старите умения са оцелели в унищожението на Великите войни. Не й се искаше да вярва, че такава огромна сила може отново да се появи. Достатъчно лошо беше, че магията на света на магьосничеството е била възкресена от усилията на шепа друиди бунтари в Съвета на Паранор. Още по-тревожна обаче беше възможността отново да се използват знанията за силата и енергията. Почти всички познания в тази насока са изчезнали с разрушаването на стария свят. Друидите отново са изолирали малкото, което било останало от тях. Но ето, че сега този старец, полулуд и див като природата, сред която живееше, притежаваше поне част от тези знания, особен вид магия, която сега беше негова.
Девойката от Вейл поклати глава. Дали пък всички познания, независимо дали са били натрупвани с добри или лоши намерения, независимо дали са били използвани да дават живот или да го отнемат, неизбежно се появяват отново след определен период от време. Може би това важеше както за уменията, така и за магиите — едните, родени в света на хората, другите, в света на магьосничеството. Може би и двете трябваше да се появяват периодично с течение на времето и отново да изчезват, после пак да се появяват и пак да изчезват, и всичко това да се повтаря безкрай.
Само че какво щеше да стане при завръщането на знанията за енергията и силата точно сега, когато последният друид беше напуснал завинаги земята.?
Е, Коглайн беше много стар, а познанията му ограничени. Когато умре, знанията може би ще си отидат заедно с него и ще изчезнат. За известно време поне.
Същото вероятно щеше да стане и с нейната магия. През останалата част на нощта продължиха на изток като си подбираха пътя през разреждащата се гора. Доближаваха стената на Рейвънсхорн, която свиваше на север в пущинаците на Анар. Издигаше се пред тях като черна сянка в нощта. Тресавището Оулдън остана далеч зад гърба им и само бледата зеленина на подножието ги делеше от високите планински склонове. Земята като че ли потъна в още по-дълбока тишина. Поеха на север и Брин знаеше, че там, някъде пред тях, бяха Греймарк и Мейлморд.
Там трябва да намеря начин да се измъкна от другите. Там трябва да поема сама.
Първите слънчеви лъчи започнаха да се промъкват иззад билото на планината. Небето постепенно се проясни. От тъмносиньо стана сиво, после сивото посребря и накрая сребристите оттенъци порозовяха и заблестяха в златисто жълто. Сенките се стопиха в отиващата си нощ и местността започна постепенно да се очертава в здрача. Първо се откроиха дърветата, листата, кривите клони и грубите пънове. После слънцето освети скалите, храсталаците и пущинака. Известно време сенките на планината мержелееха пред тях като тъмна стена на фона на светлината, потънали в сумрака, който все още не си беше отишъл. Накрая обаче и те отстъпиха пред слънчевите лъчи. Светлината се разля над върховете и разкри ужасното лице на Рейвънсхорн.
Вкочанено и грозно, похабено от годините и времето, и от посятата в него черна магия; На север, където планината се врязваше в пустошта, скалата беше безцветна и обезобразена — сякаш животът в нея беше одран като кожа до костта. Планината се издигаше високо в небето. Отвесните й скали и обрасли дефилета бяха посърнали от преминалите през тях векове и от изживените ужаси. Сива пустош, отблъскваща, безжизнена.