Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Трябва да ги изостави. Независимо от това, което й е писано да изживее, след като влезе в Мейлморд, тя не трябва да допуска спътниците й да споделят нейната съдба. Вървиш към смъртта си, Брин от рода Шанара, беше я предупредило Гримпонд. Ти носиш в себе си семената на това унищожение. Кой знае, можеше и да е така. Възможно беше тези семена да се съдържат в магията на песента на желанията. Едно обаче беше сигурно. Останалите от малката група бяха излагали на опасност живота си заради нея предостатъчно. Повече нямаше да им позволи да правят това.
През цялата нощ, докато се влачеше уморено през долината, Девойката от Вейл си мислеше и си спомняше какво беше изпитвала всеки път, когато беше използвала магията на песента на желанията. Часовете се точеха бавно. Върколаците не се върнаха да ги преследват. В съзнанието на Брин обаче се въртяха друг вид демони.
Призори малката група излезе от Тресавището Оулдън и се озова в подножието на южните части на Рейвънсхорн. Уморени бяха от дългия път и от събитията през предишната нощ. Освен това се страхуваха, че можеха да бъдат забелязани, ако продължат да вървят през деня. Затова петимата спряха сред малка групичка от борове в едно празно пространство между два хребета и заспаха.
Тръгнаха отново когато се здрачи. Поеха на изток край високата стена на планината, която стърчеше зад тресавището. Валма мъгла се виеха сред дърветата на гората по по-ниските склонове. Изпитваха чувството, че се движат в някаква заплетена паяжина. Хребетите на Рейвънсхорн бяха огромни и голи. Очертаваха се рязко над гората и тъмният им силует се протягаше високо в небето. Нощта беше тиха, лишена от всякакви звуци, сякаш всичко наоколо беше мъртво. Скалите, гората, гъстата мъгла на тресавището — всичко тънеше в сенки. Нищо не помръдваше.
В полунощ спряха да починат. Ослушваха се неспокойно в тишината, докато разтриваха изтръпналите си крайници. Изведнъж Коглайн започна да им говори за магията си.
— Това, което аз умея да правя, също е магия — зашепна той на Брин и Роун, като непрестанно се озърташе, сякаш се страхуваше, че някой можеше да го чуе. — Само че магия, по-различна от магията на Черните скитници. Моята не се е появила нито по тяхно време, нито по времето на елфите, а някъде между тях. Тя няма нищо общо със силата, която са притежавали обитателите на света на магьосничеството.
Наведе се напред. Погледна ги строго като че ли ги обвиняваше в нещо.
— Мислеше си, че не знам нищо за стария свят, нали така, момиче? — попита той Брин. — Само че и аз притежавам познанията на стария свят. Предадени са ми от моите прадеди. Не друидите, не. А от учители, момиче, от учители! Когато Великите войни предизвикали ужасното унищожение на човечеството, знанията за съществуващия тогава свят са били у тях!
— Дядо — предупреди го тихо Кимбър Бо. Просто им обясни.
— Ти не ми се бъркай — възропта Коглайн. — Просто им обясни, казва тя. А ти какво мислиш, че правя? — Старецът сбърчи вежди. — Силата на земята! Това е магията, която притежавам. Не магията на думите и на съзаклятията — не, не тази магия! Сила, родена от елементите на земята, върху която ходим, чуждоземци. Това е силата на земята. Малки частички от метали и различни видове прах, и комбинации, които могат да бъдат видени с око и пипнати с ръка. Химикали, така са ги наричали навремето. Изобретени от хора с по-различни умения. Не са тези, простите, които сега използваме в Четирите земи. Повечето от тези знания са изчезнали заедно със стария свят. Въпреки това нещичко е било спасено. Нещо съвсем мъничко. И сега е време да го използвам.