Прелестни създания

— Надявам се, че си готова за това. След малко Линк и групата му ще се продънят в адски пламъци. Ще се приберем в стаята ти след пет минути. Обещавам.

Тя погледна замислено към сцената.

— Не съм много сигурна.

Ридли приседна на ръба на сцената, усмихна се и помаха като истинско групи. Вятърът развяваше косата й, розовите и русите й кичури се виеха по раменете.

И тогава чух познатата мелодия и „Шестнайсет луни“ прогърмя от колоните. Само че този път нямаше нищо общо с демо записите, които Линк ми пускаше. Песента беше хубава, наистина хубава. А тълпата полудя, сякаш гимназия „Джаксън“ най-накрая беше получила своя танц. Но не бяхме във физкултурен салон, а на ливада в средата на „Рейвънуд“, най-страховитото имение с лоша слава в окръг Гатлин. Енергията беше изумителна, надигна се като вълна. Всички танцуваха, а половината хора пееха заедно с групата, което беше направо лудост, защото никой не беше чувал песента преди. Дори Лена се усмихна леко и двамата започнахме да се полюляваме заедно с тълпата. Просто не можехме да устоим.

— Свирят нашата песен. — Тя намери отново ръката ми.

— Тъкмо си мислех за същото.

— Знам. — Преплете пръстите си с моите, което предизвика парещи тръпки по цялото ми тяло. — И са доста добри — каза тя, надвиквайки тълпата.

— Добри? Невероятни са! Със сигурност е най-страхотният ден в живота на Линк.

Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Цялото нещо, „Холи Ролерс“, Линк, купонът. Ридли танцуваше на сцената, смучейки своята близалка. Не че беше най-абсурдното нещо, което бях видял днес, но влизаше в класацията.

Така че по-късно, когато с Лена танцувахме и петте минути отдавна бяха изтекли, а после още пет и двайсет и пет, и петдесет и пет, никой от нас не забеляза, а и не ни пукаше. Бяхме спрели времето, поне така се чувствахме. Получихме своя танц и той щеше да продължи толкова дълго, колкото беше възможно. В случай че разполагахме само с него.

Ларкин също не бързаше. Натискаше се с Емили край един от огньовете — по-скоро истински клади, които някой беше запалил в стари кофи за боклук. Емили носеше неговото яке, а той се беше навел и лижеше врата й — доста гнусна гледка всъщност. Ларкин беше истинска змия.

— Ларкин! Стига, тя е на шестнайсет — провикна се Лена от мястото, където танцувахме. Той изплези към нас дългия си език, прекалено дълъг за смъртен. Емили явно не забеляза. Тя се отдръпна от него и направи знак на Савана, която танцуваше малко встрани от тях в групичка с Шарлот и Еден.

— Хайде, момичета. Да дадем подаръка на Лена.

Савана бръкна в сребристата си чантичка и извади оттам малък пакет, увит в сребриста хартия и завързан със сребриста панделка.

— Нещо съвсем дребно. — Тя подаде пакетчето на Лена.