Проклятието на краля

Л’Ербер, Лондон

Януари 1536 г.

Потеглям по студените пътища към Лондон с наметка на главата и увита в дузина шалове в опит да се стопля. Рухвам от седлото пред вратата на лондонската си къща, а Джефри ме поема в обятията си и казва нежно: „Ето, вече сте у дома, дори не си и помисляйте да продължавате към Кимболтън.“

— Трябва да отида — казвам. — Трябва да се сбогувам с нея. Трябва да я помоля за прошка.

— По какъв начин сте ѝ изменила? — пита той, въвеждайки ме в голямата зала. Огънят гори в огнището; чувствам потрепващата топлина върху лицето си. Дамите ми внимателно свалят тежкото наметало от раменете ми и размотават шаловете, изхлузват ръкавиците от измръзналите ми ръце, и събуват ботушите ми за езда. Тялото ме боли от студа и умората. Чувствам всяка една от шейсет и двете си години.

— Тя повери принцесата на моите грижи, а аз не останах до нея — казвам кратко.

— Знаеше, че сте направили всичко, което можете.

— О, проклето да е всичко! — богохулното проклятие се изтръгва неочаквано от устните ми. — Не направих за нея нищо така, както исках да го направя, а бяхме млади заедно и ми се струва, сякаш е било вчера, а сега тя лежи на смъртно легло, дъщеря ѝ е в опасност и не може да стигне до нея, а аз… аз съм само една глупава стара жена и съм безпомощна в този свят. Безпомощна!

Джефри коленичи в краката ми и в изражението на милото му лице се смесват смях и скръбно съчувствие.

— Никоя жена, която познавам, не е по-малко безпомощна в този свят — казва той. — Никоя не е по-решителна или силна. А кралицата знае, че и сега мислите за нея и се молите за нея.