Врагът на Господа
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-227-х
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Врагът на Господа». Краткое содержание книги:
Ние носехме щитовете си на гърба, така че белите звезди върху тях оставаха скрити и макар че всички имахме вълчи опашки на шлемовете си, стражите на портата изглежда ни взеха за приятели, защото не реагираха на нашето приближаване. Даже решиха, че искаме да влезем вътре и отстъпиха встрани. Тласкан от любопитството си за ролята на Ланселот в странните събития тази нощ, аз тръгнах да влизам през вратата и едва тогава двамата часовои осъзнаха, че не бяхме от техните другари. Единият от тях се опита да ми препречи пътя с копието си.
— Кой си ти? — попита той предизвикателно.
Блъснах копието му настрани и преди да извика го бутнах през портата навън. Исса се справи с другия копиеносец. В светилището се бе събрала огромна тълпа, но всички бяха с гръб към нас и не видяха боричкането пред главната порта. Не можеха и да ни чуят, защото пееха и се молеха монотонно и гласовете им заглушиха шума от кратката борба. Аз издърпах моя пленник в сенките край пътя и коленичих край него. Бях изпуснал копието си, като го измъквах от вратата, затова сега извадих късия нож от колана си.
— Ти си от хората на Ланселот, нали? — попитах го аз.
— Да — изсъска той.
— И какво правите тук? Това е кралството на Мордред.
— Крал Мордред е мъртъв — каза той, изплашен от острието, което бях опрял на гърлото му. Направо си глътнах езика от този отговор. Човекът реши, че мълчанието ми предвещава смъртта му и отчаяно възкликна. — Всички са мъртви!
— Кои всички?
— Мордред, Артур, всички.
За няколко мига сякаш целият ми свят се срина до основи. Мъжът в ръцете ми се заизвива, но моето острие го укроти. — Как? — изсъсках аз.
— Не знам.
— Как? — повиших глас.
— Не знаем! — повтори той. — Мордред беше убит преди да дойдем, а за Артур разправят, че бил убит в Поуис.
Отстъпих назад и махнах на един от хората си да пази двамата пленници с насочено към тях копие. След това изчислих преди колко часа се бях разделил с Артур. За последен път се бяхме видели край кръста на Кадок само преди няколко дни, а пътят на Артур до вкъщи бе много по-дълъг от моя. Ако е умрял, помислих си, новината за смъртта му нямаше да стигне до Инис Уидрин преди мен.
— Кралят ви тук ли е? — попитах ги аз.
— Да.
— Защо?
— За да вземе кралството, господарю — прошепна едва чуто единият.
Отрязахме ленти от вълнените наметала на двамата копиеносци и завързахме краката и ръцете им, напъхахме вълнени парцали и в устата им да не викат. Бутнахме ги в някакъв ров и ги предупредихме да кротуват. Поведох хората си отново към портата на светилището. Исках да надзърна вътре, да разбера каквото мога и едва тогава да тръгнем към вкъщи.
— Сложете наметалата върху шлемовете и обърнете щитовете — заповядах аз.
Скрихме вълчите опашки под наметалата си, отпуснахме обърнатите щитове ниско в краката си, за да не се виждат звездите и тихо се вмъкнахме в светилището. Движехме се в сенките, заобикаляйки в гръб развълнуваната тълпа, докато стигнахме до каменните основи на гробницата, която Мордред бе започнал да строи за майка си. Качихме се върху най-горния ред камъни, откъдето можехме да виждаме над главите на насъбралото се множество и да наблюдаваме странните неща, които ставаха между двата реда огньове, осветяващи нощта в Инис Уидрин.
Първо помислих, че виждам същия християнски ритуал, който бях наблюдавал в Иска, защото пространството между огньовете бе пълно с танцуващи жени, люлеещи се мъже и напяващи свещеници. Вдигаха ужасен шум — викове, писъци, вой. Между изпадналите в екстаз бродеха монаси с кожени бичове и шибаха голите им гърбове. Всеки безмилостен удар предизвикваше още по-силни радостни викове. Една жена стоеше на колене пред свещеното бодливо дръвче.
— Ела, Господи Иисусе! — пищеше тя. — Ела!
Някакъв монах я бичуваше в несвяст и то така, че гърбът й беше целият в кръв. Но ударите само разпалваха религиозната ревност на отчаяната й молитва.