Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Млъкни! — скастря я дежурната.
Тишина, последвана от смразяващ писък, дълъг и пронизителен.
— Гадост… — сумти Малагеш.
— Млъкни!
Страховит трясък отвън. Някой крещи, но не заплашително или войнствено, а от необуздан ужас.
Пред прозорчето изниква лице — млад сейпурски войник, облещен от страх. Блъска по стъклото и вие:
— Отвори вратата! Отвори, трябва да ме пуснеш вътре! Пусни ме, пусни ме!
— Какво?! — отвръща жената. — Пишал, какво става там?
Войникът хвърля поглед през рамо.
— В името на шибаното море, Апант, пусни ме вътре!
Апант пък поглежда към Малагеш.
— Май ти си виновна, а? Проклетите штани са пратили някого да те отърве…
— Имам ли вид на човек, който знае какво става? — троснато казва Малагеш.
Дежурната се колебае, но вдига пистолета и отваря предпазливо. Войникът нахълтва, уплашен до смърт.
— Слава на моретата! Слава на всички морета! Сега затвори и…
Не довършва изречението, защото нещо яркочервено — ръка ли е това? — се пресяга в пролуката и го завлича обратно със страшна бързина, все едно на кръста му е вързано въже, теглено от автомобил. Войникът пищи от ужас, напразно опитва да се хване за вратата и рамката, но за частица от секундата изчезва и вратата се затръшва.
— Кучи син! — крещи редничката.
Пак отваря вратата, протяга ръката с пистолета и се хвърля напред. И вратата се затръшва повторно, трясъкът отеква по коридора.
Тишина.
Малагеш чака. И продължава да чака.
Писък зад вратата. Капки кръв опръскват стъклото на прозореца, чува се тежко блъскане, а някой натиска непохватно дръжката на вратата. Накрая тя се отваря — и дежурната залита навътре.
Лявата ѝ ръка е окървавена и неестествено извита, сякаш е била заклещена в зловеща машина. Очевидно е, че тя изпада в шок, но още ѝ стига умът да бутне вратата със здравото си рамо и да я залости. Не се справя много добре с последната задача — старото желязно резе едва се е пъхнало в скобата. Тя се обръща и тътри крака по коридора към Малагеш.
— Редник, що за ад се е отворил навън? — пита втрещената Малагеш.
— Помогни ми — скимти другата жена. — Трябва… трябва да ми помогнеш.
— Какво става?!
— Той е животно! — фъфли дежурната, устата ѝ едва оформя думите. — Той е чудовище! Моля те, трябва да ми помогнеш!
— Отключи килията и ще ти помогна!
Жената се опитва да откачи връзката ключове от колана си, но е твърде замаяна.
— Побързай, проклета да си! — вика Малагеш.
Нещо се блъска във вратата с невероятна сила. Дежурната се смръзва и гледа изцъклено натам. Вратата се разтърсва от втори ужасяващ удар. И от трети, и четвърти.
Стъклото на прозореца дрънчи. С тихо скърцане резето започва да поддава.
— О, не… — шепне ранената.
Още един удар и вратата отлита към стената. Малагеш няма време да различи какво има от другата страна, защото се чува друг, тих, но тежък удар и жената пред решетката вече крещи не от страх, а от непоносима болка. Малагеш я поглежда — под лявата ѝ мишница незнайно как се е появила дръжката на забит нож. Огромен черен нож, който ѝ е познат много добре.
Влиза Зигруд же Харквалдсон, гръдният му кош се издува и свива или от усилията, или от необуздан бяс. Оплескан е с кръв от главата до петите, пръските са образували ветрила по лицето и гърдите му. Лицето му е натъртено, има дълбока рана от острие на лявата ръка, но въпреки тези следи от схватки няма съмнение, че той е победителят във всяка.
— Зигруд, какво правиш?! — вика Малагеш. И нейната ярост се разпалва, щом проумява с кого се е бил… и убивал Зигруд. — Какво направи, шибаняко, какво направи!
Зигруд не я слуша. Отива при дежурната, която се напъва немощно да пълзи. Хваща я за главата и кръста, вдига я във въздуха и тогава Малагеш вижда струйките кръв от носа му…
„Озверял е. Полудял е.“
Не може дори да си представи какво го е подтикнало към това състояние, но веднага разбира, че в момента Зигруд може да е най-опасното същество във Форт Тинадеши.
Гледа вледенена как Зигруд блъска главата на дежурната в решетката с такава мощ, че кожата по челото на момичето се цепи като претъпкана торба. Тя млъква и очите ѝ губят всякакво изражение — или е в безсъзнание, или участта ѝ е още по-лоша.
— Спри! — крещи Малагеш. — Спри!
Но той не спира. Блъска главата в прътите отново и отново, с всеки удар лицето се обезобразява още, кожата се сцепва на слепоочието и по бузата. Около дясното око на жената бликва кръв, а Зигруд блъска главата ѝ в решетката с равномерна, гнусна упоритост.
— Лайно! — вика му Малагеш. — Мръсен тъпанар!
Когато главата на дежурната е смазана така, че никой не би я разпознал, Зигруд я захвърля настрани и се мята към прътите като звяр. На Малагеш остатъкът от пъргавина ѝ стига колкото да се отскубне от пръстите му, които на косъм се разминават с шията ѝ. Той реве диво, напъва се да я стигне, рита и блъска решетката. С тежко ръмжене отстъпва, хваща прътите и започва да дърпа.