Земя на славата [bg]

Юлий седеше на хълма, подложил плаща си върху влажната земя. Ръмеше слаб дъждец и през него се виждаха галерите, които беше заповядал да изпратят покрай брега, за да открият къде реката се влива в морето. Тъй като газеха плитко, те можеха да изминат целия път до брода и да останат на котва точно преди него. Брут и Рений седяха с Цезар и наблюдаваха как групи от Десети и Трети разтоварват провизиите.

— Капитаните са открили залив надолу по брега — каза Юлий и въздъхна. — Ако знаех за него, бурята, която разби толкова от корабите ми, щеше да фучи нахалост. Защитен от скали, с дълбоки води и полегат бряг за лодките. Е, ще знаем за в бъдеще. — Прокара ръка през мократа си коса и изтръска капките от пръстите си. — И наричат това лято? Кълна се, че от месец не съм виждал слънцето.

— Това ме кара да тъгувам за Рим — отговори Брут. — За огрените от слънцето маслинови дървета и храмовете във форума. Просто не мога да повярвам колко сме далече оттам.

— Там е Помпей, възстановява града — каза Юлий и погледът му стана по-твърд. — Сградата на сената, където стоях с Марий, вече е само спомен. Брут, когато видим Рим, той вече няма да е същият.

Замълчаха. Всички обмисляха истината, която стоеше зад тези думи. Бяха минали години, откакто Юлий за последен път беше видял своя град, но по някакъв начин винаги беше очаквал той да си стои непокътнат, докато не се върне. Сякаш всичко в живота трябваше да е под стъклен похлупак, докато той не е готов да го накара отново да се задвижи. Детинска мечта.

— Значи ще се върнеш? — попита Брут. — Вече си мислех, че ще ни оставиш да остареем тук.

Рений само се усмихна.

— Да, Брут — отвърна Юлий. — Свърших това, за което дойдох. Един легион ще е достатъчен, за да държи бритите. Може би когато остарея и Галия стане толкова спокойна, колкото Испания, ще се върна тук, за да продължа войната на север.

Потрепери, но си каза, че е от студа. Беше странно спокоен.

— Има моменти, когато ми се иска всичко това да свърши, Брут — продължи Юлий. — Липсва ми майка ти. Също и дъщеря ми. На война съм от толкова отдавна, че едва си спомням, и мисълта да се върна в имението си, за да гледам пчели и да седя на слънце, е ужасно изкушение.

Рений цъкна с език.

— Такова, на което успяваш да устоиш всяка година.

Юлий рязко погледна едноръкия гладиатор.

— Аз съм в разцвета на младостта си, Рений. Дори да не успея да направя през живота си нищо друго, Галия ще е моят белег за света.

Несъзнателно докосна челото си и усети отдръпващата се линия на косата. „Войната състарява човек повече, отколкото годините“, помисли си. Някога се беше чувствал така, сякаш никога няма да остарее, но сега ставите го боляха от влагата и сутринта му носеше скованост, която с всяка година траеше все по-дълго и по-дълго. Видя, че Брут е забелязал жеста му, и се намръщи.