Другият [bg]

Дъното беше дълго около триста метра по диагонал. Монтирани бяха цветни лампи, та да се виждат ивиците от минерали в скалите, имаше и снекбар. За туристите бяха отворени шест-седем коридора, всичките имаха имена. Забравила съм ги, сещам се само за „Галерия Навахо“, където имаше още пиктограми, също за „Дяволската пързалка“ и „Змийски корем“, щото там трябваше да се движиш приведен и даже сегиз-тогиз да пълзиш по корем като змия. Представяте ли си?

— Да. Ужас! — възкликна Холи.

— Тия бяха главните. От тях се разклоняваха още много, но бяха затворени, понеже Мерисвил Хол е система от пещери, дузини пещери, една подир друга, все по-надолу и по-надолу. В някои никога не е стъпвал човешки крак.

— Лесно е да се загубиш — отбеляза Алек.

— Точно така. Та… ето какво се случи. Два-три коридора, започващи от „Змийски корем“, не бяха преградени нито с дъски, нито с метални решетки — явно на някого му било щукнало, че са прекалено тесни, за да мине човек през тях.

— Само че не са били прекалено тесни за близнаците — предположи Ралф.

— Точно така, улучи в десетката, детектив. Карл и Калвин Джеймисън — дребосъци, дето са си търсели белята и са си я намерили. Били с групата, която влязла в „Змийски корем“, вървели най-отзад подир техните, но на излизане вече ги нямало. Родителите… надали трябва да разправям как го приели. Моят девер не бил водач на тази група, ама се включил в търсенето на близнетата. Даже може да е водил издирвачите, макар че никога няма да научиме дали е било така.

— И синовете му ли са били в същата група? — попита Хауи. — Братовчедите на Клод.

— Да, сър. И те работеха на половин ден в пещерата и щом чули какво е станало, тутакси изтърчали там. Събрали се и много хора, щото новината се разчула мълниеносно. Отначало си мислели, че е фасулска работа. Чували виковете на момченцата и знаели точно в кой коридор са се вмъкнали, понеже когато единият водач го осветил с фенерчето си, видял малкия пластмасов вожд Ахига, който бащата бил купил от сувенирния магазин. Сигурно фигурката била изпадна от джоба на малкия, докато е пълзял. Да, чували виковете на децата, но нито един възрастен човек не можел да се промуши през прохода, даже играчката не могли да достигнат. Извикали им да се върнат, като се ориентират по гласовете на хората отвън, а пък ако не могат да се обърнат, да пълзят заднешком. Започнали да им святкат с фенерчетата и отначало им се сторило, че хлапетата се приближават, после обаче гласовете им взели да заглъхват, докато накрая вече не се чували. Мен ако питате, хлапетата никога не са били близо до изхода.

— Акустиката… тя е подвела спасителния екип.