Другият [bg]

— Остави я да говори — настоя Ралф. Имаше предчувствието, че ще се случи нещо важно. Още беше далеч, но наближаваше. — Продължавай, госпожо Болтън.

Старицата недоверчиво изгледа Голд, но щом Холи ѝ кимна и се усмихна, тя също се усмихна, запали цигара и отново заразказва:

— След като Джордж изкара трийсет години служба и взе пенсия, ни накара да се преместим тука, на края на света. Клод беше само на дванайсет — родих го късно, след като вече мислехме, че Бог няма да ни даде деца. Моето момче така и не можа да свикне с Мерисвил, липсваха му забавленията в големия град и безполезните му приятели — правичката да ви кажа, открай време си пати, задето все дружи с непрокопсаници, — а и на мене отначало не ми хареса тука, макар че след време спокойствието и тишината почнаха да ми идват добре. От мен да го знаете — когато човек остарее, иска спокойствие и нищо друго. Може да не ви се вярва, обаче ще дойде време, когато ще го разберете. И като стана дума, тая ваша идея за семеен гроб тука, зад къщата, хич не е лоша, ама Клод сигурно ще ме закара в Остин, та да легна до мъжа си, както в живота. Не е далеч туй време, знам.

Закашля се, с отвращение погледна цигарата и я забучи в препълнения пепелник, където фасът напук продължи да тлее.

— Да ви кажа ли защо дойдохме в Мерисвил? На Джордж му щукна да отглежда алпаки. След като измряха скоропостижно, ги замени с кучета от породата голдън дудъл. Да ви светна, ако не знаете — те са кръстоска между голдън ретривъри и пудели. Как мислите, дали природата ще приеме такава мешавица? Ще приеме, ама друг път. Роджър, братът на Джордж, му пусна тая муха. Бог ми е свидетел, че на тоя свят нивгаш не е имало по-голям глупак от Роджър Болтън, обаче мъжът ми реши, че скоро ще се въргалят в пари. Роджър се пресели тука със семейството си и с моя баламурник станаха съдружници. Скоро и кутретата умряха. Тоя тъпанар Роджър беше вложил всичките си спестявания в идиотското начинание и остана без пукнат цент. Взе да си търси работа и… — Изглежда, си спомни нещо, намръщи се и млъкна.

— Какво стана с Роджър? — подкани я Ралф.

— Да му се не види! — възкликна Лави Болтън. — Дърта съм, обаче още не ми е изпила чавка акъла. Трябваше да се сетя, щото туй направо щеше да ми избоде очите.

Той се приведе към нея и хвана ръката ѝ — тактика, която често прилагаше, докато разпитваше свидетели, за да спечели доверието им:

— За какво говориш, Лави?

— Роджър Болтън и двамата му синове, братовчедите на Клод, са погребани на около шест километра оттук заедно с още четирима мъже… може да бяха и петима. Както и децата, разбира се, ония близнаци. — Тя поклати глава и въздъхна. — Толкоз се косих, когато Клод го затвориха за шест месеца в „Гейтсвил“ заради някаква дребна кражба. Умирах си от срам. Тъкмо тогаз той взе да се друса… После разбрах, че Бог го е пощадил. Щото ако беше тука, щеше да отиде с тях. Баща му не можеше заради болното си сърце, ама Клоди… да, той щеше да отиде с тях.