Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Сега разбирах това. Биан бе извървяла пътя на разочарованието, пътя от идеализъм до цинизъм много по-рано — на една тясна уличка в Садр Сити.
За тази пиеса обаче нямаше предварителен сценарий. Всички артисти имаха свобода на избора, защото Биан го бе замислила точно така — да постъпваме честно и доблестно, да търсим истината и правдата. Интересно, че никой от нас не го стори.
Още преди да отлети за Багдад, тя бе направила решаващата крачка — да уведоми саудитците за предстоящото залавяне на Бин Паша. Може би още от службата си в Ирак имаше някои връзки със саудитското разузнаване или пък направо се бе обадила до саудитското посолство във Вашингтон. Нямаше значение как им е подсказала. Важното беше, че подмами артистите да излязат на сцената.
Което водеше към предположение номер две: тя е била уверена, че Вашингтон ще отстъпи пред саудитския натиск и ще се включи в онова, което един мой познат италианец нарича insabbiatura — заравяне на неудобен труп или неудобно дело под купища пясък. Точно Биан предложи съвместните разпити на Али бин Паша и така успокои страховете на всички.
А елиминирайки Бин Паша, шейхът и височайшите му господари си въобразяваха, че са уредили проблема с изключение на една гадна подробност — скрития запис. Голяма неприятност за саудитците, защото разполагахме с непоклатимо доказателство за заговор и убийство. Филис също не харесваше положението, но видя в него възможност да изкопчи от нашите саудитски приятели имената на още няколко терористи.
Тогава шейх Турки ал Файеф се споразумя с Филис и самодоволно напусна заседателната зала, уверен, че е опазил тайната, и много доволен, защото кралското семейство щеше да му е безкрайно задължено за спасените височайши задници.
А после дойде буйството на Биан — демонстрация на гняв, разочарование и безсилие. Фалшива, но много ефектна сцена. И сега разбирах защо. Тя даваше на Филис последен шанс — шанс да избере принципите вместо прагматизма, шанс да постъпи правилно.
И Шон Дръмънд също получи този последен избор.
Всъщност Биан бе гениална изкусителка, използваща най-лошите инстинкти и импулси на всекиго — саудитската склонност да се откупват или да се погребват неприятностите, американската склонност да правим идиотски отстъпки в името на дипломацията, петрола или политическата линия. Нямах представа как се е удържала от усмивка. Аз не бих издържал. Никой не подозираше на какви глупаци се правим.
А по-късно, съобщавайки на русата репортерка за Шараби, Биан вероятно бе споменала и саудитските принцове. За всеки случай. Този път Вашингтон нямаше избор; наложи се да поискат тяхното екстрадиране.
Саудитците имаха избор, но вече бяха опитали вариант А — да се откупят, тъй че минаха на вариант Б — погребение.
За Махмуд Шараби публичното разобличение на неговите лъжи и предателства означаваше сериозен риск за политическите му амбиции; за двамата принцове означаваше смърт.
И тъй, бях стигнал по обратен ред от Я до М. Вече знаех достатъчно, за да правя предположения за мотива и намеренията на Биан. Но все още липсваше част от мозайката — може би най-важната част. Затова набрах един телефонен номер и отсреща отговори гласът на Бари Ендърс. След като се представих, той саркастично отвърна:
— Дръмънд? Дръмънд? Извинявай, не си спомням такъв човек.
— Бях зает, Бари. Все някой трябваше да спечели войната.
— А, значи сме спечелили? — Той се изсмя злобно. — Къде си?
— Върнах се. Нещо ново?
— Да, има известен напредък. Чакай. Трябва да се преместя. — След малко попита: — Докъде бях стигнал? А, да… телефонната справка за Даниълс. Домашният му телефон е на фирмата „Спринт“. Взех от там имената на неговите приятели и ги посетих.
— И какво?
— Първо да кажа, че без него две от дамите ще останат на сухо. Нали ме разбираш?
— Бил е великодушен кавалер.
— Да ти имам езика. Третата дама се казва Джоан Карудърс. Каза, че го подозирала в изневяра. Смятала да го зареже.
— Ревност. Става за мотив, нали?
— Има и още. В апартамента на Даниълс нямаше мобилен телефон. Нали? В „Спринт“ също нямаше сметка на негово име за мобилен телефон, затова решихме, че не е имал такъв. Слушаш ли ме?
— Да.
— Аз обаче се замислих — в днешно време човек да работи за Пентагона и да няма мобилен телефон? Поразрових се и излезе, че е ползвал друга фирма — „Сингюлар“.