Посредникът

38

Джим Тайри любезно ме откара до аерогарата.

Както вече споменах, пътят от Зелената зона до летището минава по най-опасното шосе на Ирак — наричано с мрачен хумор Алея на самоубийците, — тъй че услугата на Джим не беше от голяма доброта. Искаше да ме види как се качвам в самолета и да е сто процента уверен, че ще ни разделят поне десет хиляди километра. Не го упреквах.

Пред терминала Джим отби джипа до тротоара и спря. Аз минах отзад, взех си торбата и хвърлих поглед наоколо. Свечеряваше се, но терминалът гъмжеше от войници; по радостните им изражения личеше, че не пристигат, а заминават. За пръв път виждах щастливи хора в тази изтерзана страна — може би защото само тук бяха сигурни, че утре денят ще е по-хубав.

Тайри се приближи и застана пред мен.

— Приятен полет.

— А на теб приятен Ирак.

— Хей, вече съм си събрал багажа — възрази той. — Всеки момент дългата ръка на Отдела за професионална отговорност — това е нашият вариант на Гестапо — ще ме дръпне във Вашингтон за дълъг разговор по въпроса как съм оплескал работата.

— Вашингтон е пълен с идиоти — казах аз. Той ме изгледа с недоумение, затова обясних: — Мислят си, че е наказание да те изтеглят от тук.

Той се разсмя.

По пътя си бяхме бъбрили за дреболии, оглеждайки съсредоточено за евентуална кола-бомба, която би ни върнала у дома в цинкови ковчези. Между другото в Ирак никой не кара автомобил за удоволствие. Ако не съм споменал досега, мястото е гадно. Но и двамата знаехме, че имаме недовършена работа.

— Какво се чува откъм Бюрото? — попитах аз.

— Нито дума официално. Но имам приятел в кабинета на директора.

— И какво?

— Казва, че в Омаха щяло да ми хареса. Много свободно време, тишина, примерни граждани.

Кой знае защо, перспективата не го радваше, затова му поднесох в съкратен вариант Закона на Дръмънд:

— Скоро някой друг ще се издъни и ще забравят за теб.

— Хей, не съм малък. Не ми трябва…

— Сериозно. Додето се усетиш, ще те пратят на още по-гадно място.

— Не ми се вярва. — Той тъжно добави: — Онзи мой видеозапис с репортерката… пратиха го в Академията на ФБР като учебно пособие за начинаещи агенти. Сега съм прочут.

Усмихнах му се и той също ми се усмихна. С леко закъснение.

После дойде най-неудобният момент. Погледнахме се в очите.

— Ти ли го направи? — попита накрая той.

— Не беше ли ти?

Той се навъси.

— Видях как те погледна репортерката. Казах и на Филис.

— Не, информацията не е изтекла от мен — казах аз. Той обаче не изглеждаше убеден, затова добавих: — Веднага щом кацна, имам уговорена среща с инквизицията — менгемета, клещи, детектор на лъжата и тъй нататък. Ще се погрижа да ти изпратят резултатите.

— Постарай се. — Той се усмихна. — Накарай ги да те питат какво мислиш за мен.

— Не ти трябва да знаеш.

— Така си и мислех.

Ръкувахме се.

— Продължавай да търсиш Тран — помолих го аз.

— Нещо повече. Ще оставя докладна записка до човека, който идва да ме замести.

— Като пристигнеш в Щатите, обади се.