Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„А днес е преломният момент. Дори Тротс да спечели двубоя, никой не може да гарантира пълното съгласие. Могат да последват кървави взривове. А ако загуби…“ Постара се да изтласка тази мрачна възможност от мислите си.
Нечий глас проплака в поздрав към утрото и изведнъж становете се оживиха от мълчаливи, надигащи се човешки фигури. Последва приглушеното дрънчене на оръжие и броня сред лая на псета и глухите крясъци на гъски. И сякаш Поляната на предизвикателството невидимо вдиша — воините започнаха да се стичат към нея.
Подпалвачите на мостове настръхнаха като дивеч при звука на ловджийски рог. Трийсетина малазанци — капитанът знаеше, че са решени да дадат отпор, ако нещата тръгнат на зле; знаеше също така, че този отпор ще е кратък. Огледа изсветляващото небе, присвил очи на югозапад, с надеждата да види тъмно петънце — бързо приближаващия се морант на неговия кворл, — но нищо не се мержелееше в сребристосиния простор.
Внезапно настъпилата тишина сред баргастите го накара да се обърне. Хъмбръл Тор излезе в средата на поляната. Откакто бяха пристигнали, капитанът за пръв път го виждаше толкова отблизо. Воинът беше огромен, чудовищен, загърнат в наметало от съшити скалпове. Ризницата му, изплетена от пробити, застъпващи се монети блестеше на утринната светлина: стотици древни, с неизвестен произход монети, на които сенаните се бяха натъкнали някога — всички воини носеха такива ризници. „Сигурно са пленили десетки кораби, пълни с тия проклети монети. Или цял храм, натъпкан до тавана.“
Бойният главатар не си загуби времето с празни приказки. Откачи увенчания с шипове боздуган, висящ на бедрото му, вдигна го към небето и бавно се завъртя в кръг. Всички очи се приковаха в него — елитните воини от всички кланове, обкръжили поляната, останалите, струпани зад тях, тълпите по склоновете на цялата долина.
Хъмбръл Тор спря, понеже някакво глупаво псе притича покрай него. Замери го с камък и то се изниза с подвита опашка и жалко скимтене. Бойният главатар изръмжа нещо под нос и махна с оръжието си.
Тротс излезе от тълпата. Татуираният баргаст беше надянал стандартното снаряжение на малазанската морска пехота: кожена ризница с метални пъпки, с железни предпазители на раменете и бедрата. Полушлемът му беше взет от един убит офицер при Ейрън, в Седемте града. Набузниците и предпазителят за носа бяха украсени със сребърен филигран. Плетена метална наметка предпазваше раменете и тила му. На лявата му ръка беше пристегнат кръгъл щит, а в дясната стискаше широк прав меч с тъп връх.
Появата му предизвика тихо ръмжене сред струпалите се баргасти. Тротс отвърна с широка усмивка, която оголи насинените му остри зъби.
Хъмбръл Тор го изгледа накриво за миг, сякаш не одобряваше избора му на малазанско въоръжение пред баргасткото, после се обърна и повтори жеста с боздугана.
Най-младият му син излезе от кръга.
Паран се изненада. Мършавият ухилен младок — облечен само в кожени доспехи и с един-единствен къс крив нож в дясната ръка — никак не съвпадаше с представата, която си бе изградил. „Какво е това? Някаква извратена форма на подигравка? Да не би Тор да иска да осигури собственото си поражение? С цената на живота на най-малкия си син?“
Воините от всички страни започнаха да тупат с крака по твърдата земя — ритмичен барабанен тътен, който заотеква над долината.
Неименуваният младеж закрачи с лека походка в Кръга и застана срещу Тротс, на пет крачки разстояние. Изгледа Подпалвача на мостове от глава до пети и се ухили още по-широко.
— Капитане — изсъска нечий глас до Паран.
Той се обърна.
— Ефрейтор Еймлес? Какво има?
Киселата както винаги физиономия на длъгнестия войник беше по-навъсена от обичайното.
— Ами, чудехме се, сър… Ако тази свада тръгне на зле, такова… аз и още няколко от нашите… имаме малко морантски муниции, от проклетиите също, пет сме приготвили. Можем да отворим път, да речем — ей онова хълмче там, мястото е добро, смятаме, да се оттеглим и да го държим. Тия стръмни склонове…
— Млъкнете, ефрейтор — изръмжа Паран. — Заповедта ми си остава същата. Всички да стоят кротко.
— Ясно, че е изтърсак, сър, ама ако…
— Чухте ме, ефрейтор.
Еймлес закима.
— Да, сър. Само дето, ъъъ, девет-десет души от наште… ами, мърморят дали да не направят каквото те мислят, пък вие да вървите при Гуглата… сър.
Паран измести погледа си от двамата неподвижни воини в Кръга и погледна ефрейтора право в сълзливите очи.
— И вие сте техният говорител, така ли, Еймлес?
— Не! Не, сър! Аз мнение нямам, изобщо! Всъщност никога не съм имал, капитане. Не и аз. Просто дойдох да ви кажа какво става, само това.