Танц с дракони

Аша беше спряла „Черен вятър“ от другата страна на острова точно заради такава възможност. Стар Уик не беше голям. Можеше да се върне на борда на кораба си, преди да е изгряло слънцето, и да е на път към Харлоу, преди Юрон да разбере, че я няма. Все пак се поколеба, докато чичо ѝ не каза:

— Направи го, ако ме обичаш, дете. Не ме карай да гледам как умираш.

Тъй че тя замина. До Десет кули първо, за да се сбогува с майка си.

— Може да мине много време, преди да се върна — предупреди я Аша. Лейди Аланис не беше разбрала.

— Къде е Теон? — попита тя. — Къде е малкото ми момче?

Лейди Гуинис сама поиска да разбере кога ще се върне лорд Родрик.

— Седем години съм по-стара от него. Десет кули трябва да са мои.

Аша все още беше в Десет кули и товареше провизии, когато вестта за брака ѝ стигна до нея.

— Моята капризна племенница трябва да бъде опитомена — бил казал Вранско око, — и аз познавам мъжа, който ще я опитоми.

Беше я омъжил за Ерик Железаря и бе назначил Трошача на наковални да управлява Железните острови, докато той гони дракони. Ерик бил велик мъж навремето, прочут морски разбойник, който можеше да се похвали, че е плавал с дядото на дядо ѝ, същия Дагон Грейджой, на когото бе наречен Дагон Пияницата. Старите жени на Белия остров още плашеха внучетата си с приказки за лорд Дагон и мъжете му. „Нараних гордостта на Ерик на кралския събор — спомни си Аша. — Едва ли ще забрави това.“

Трябваше да отдаде дължимото на чичо си. С един удар Юрон бе превърнал един съперник в поддръжник, подсигурил беше островите за времето на отсъствието си и бе премахнал Аша като заплаха. „И хубаво се е посмял също така.“ Трис Ботли ѝ каза, че Вранското око използвал тюлен да стои вместо нея на брачната церемония.

— Надявам се, че Ерик не е настоял за консумация — подхвърли тя.

„Не мога да се върна у дома. Но и не смея да се задържам тук много дълго.“ Тишината на леса я изнервяше. Беше прекарала живота си на острови и на кораби. Морето никога не беше тихо. Звукът на вълните, разбиващи се в скалист бряг, бе в кръвта ѝ, но в Дълбоки лес нямаше никакви вълни… само дърветата, безкрайните дървета, борове и стражеви дървета, бреза, ясен и древни дъбове, кестени, железни дървета и ели. Звукът, който издаваха, бе по-мек от морето и го чуваше само когато задухаше вятър; тогава въздишката сякаш идваше отвсякъде, сякаш дърветата си шепнеха едно на друго на някакъв непонятен за нея език.

Тази нощ шепотът сякаш бе по-силен от преди. „Шумолене на мъртви кафяви листа — каза си Аша, — голи клони, които пращят във вятъра.“ Обърна гръб на прозореца и горите. „Трябва ми отново палуба под краката. Или поне някаква храна в стомаха.“ Беше изпила много вино вечерта, но твърде малко хляб бе изяла и нито хапка от проклетото печено.

Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да намери дрехите си. Навлече дебели черни бричове, ватирана туника и зелен кожен елек, покрит със застъпващи се стоманени плочки. Остави Карл да сънува и застъпва тихо по външните стъпала на цитаделата — те заскърцаха под босите ѝ крака. Един от мъжете, които обикаляха на пост по стените, я зърна, докато слизаше, и ѝ вдигна копието си за поздрав. Аша му подсвирна в отговор. Докато прекосяваше вътрешния двор към кухните, кучетата залаяха. „Добре — помисли тя. — Това ще удави шепота на дърветата.“