Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Засмения Чан зяпаше след оттеглящата се машина. Каза нещо, но ушите на Хок Сенг още пищяха. Засмения Чан му махна да иде при него. Хок Сенг се надигна и хукна със залитане към относителната сигурност на тясната пресечка. Засмения Чан сви шепи около ухото му. Викът му се чу като шепот:
— Бърз е! По-бърз от мегодонт!
Хок Сенг кимна. Трепереше. Танкът се беше появил като гръм от ясно небе. И с невероятна скорост. Хок Сенг за пръв път виждаше нещо да се движи толкова бързо. Технология от времето на Разширението. А мъжете, които го управляваха, се държаха като луди. Хок Сенг плъзна поглед по опустошението.
— Защо изобщо са дошли тук? Тук няма нищо важно.
Засмения Чан изведнъж избухна в смях. Думите му си пробиха път през звънтежа в ушите на Хок Сенг.
— Може да са се загубили!
И двамата започнаха да се смеят, Хок Сенг — на границата на истерията. От облекчение. Клечаха в пресечката, кискаха се и не можеха да си поемат дъх. Слухът на Хок Сенг бавно се връщаше.
— По-лошо е, отколкото онова със Зелените ленти — каза Засмения Чан, загледан в засипаната с отломки улица. — С тях поне човек можеше да се бие. А тези са прекалено бързи. И откачени. Фенгле, всичките до един.
Хок Сенг беше склонен да се съгласи.
— Може. Но за мъртвите е все едно кой ги е убил. Предпочитам да стоя далеч и от едните, и от другите.
— Трябва да внимаваме повече — каза Засмения Чан и кимна към тялото на Пак Енг. — Какво ще правим с него?
— Искаш ли да го носиш по целия път до кулите? — попита многозначително Хок Сенг.
Чан поклати глава и направи физиономия. Още една експлозия разтресе въздуха. Ако се съдеше по силата на трясъка, едва ли беше на повече от няколко пресечки.
— Дали е същият танк?
— Хич не искам да знам.
Тръгнаха по улицата, като се придържаха близо до сградите. Десетки хора бяха излезли, оглеждаха се, наострили уши за експлозиите. Опитваха се да разберат откъде идва стрелбата, какво става. Хок Сенг си спомни как стоеше на подобна улица само преди няколко години, как въздухът миришеше на море и на наближаващи мусони в деня, когато Зелените ленти започнаха прочистването. В онзи ден, точно като днес, хората се оглеждаха като гълъби, въртяха глави да разберат какво става, внезапно осъзнали какво ги грози.
Някъде напред се чу характерният звук на пружинникови пушки. Хок Сенг даде знак на Засмения Чан и двамата хлътнаха в друга пресечка. Твърде стар беше за тези простотии, каза си Хок Сенг. Би трябвало да си лежи на някой диван, да пуши опиум, а хубавата Пета съпруга да му разтрива глезените. Другите хора, които бяха излезли на улицата, още стояха и гледаха напрегнато в посоката, от която долитаха звуците на битка. Тайландците не знаеха какво да правят. Все още не знаеха. Нямаха опит с масовите кланета. Не си бяха изработили нужните рефлекси.
Хок Сенг влезе в една изоставена сграда.
— Къде отиваш? — попита Засмения Чан.
— Искам да видя. Трябва да знам какво става.
Тръгна нагоре. Втори етаж, трети, четвърти. Остана без дъх. Пети. Шести. Тръгна по коридора. Разбити врати, душна горещина, миризма на изпражнения. Изтрещя нов взрив.
Хок Сенг погледна през един прозорец. Трасиращи огнени дъги насичаха притъмняващото небе и разцъфваха в далечината. Малокалибрени оръжия пукаха в стакатов ритъм по улиците като фойерверки за Пролетния празник. Димни колони се издигаха на десетина места в града. Като навиващи се на спирала наги, черни на фона на залязващото слънце. Котвените площадки, морските шлюзове, промишлената зона… министерството на околната среда…
Засмения Чан го хвана за рамото и посочи.
Хок Сенг ахна. Гетото Яоуарат беше в пламъци. Скованите от материали на „УедърОл“ колиби избухваха една след друга в разширяваща се огнена завеса.
— Уоде тиан — промълви Засмения Чан. — Явно няма да се върнем там.
Хок Сенг гледаше с ужас как гетото му гори, как скътаните в колибата му пари и скъпоценности се превръщат в пепел. Такава беше съдбата, капризна. Засмя се уморено.
— А ти твърдеше, че съм човек без късмет. Ако бяхме останали в гетото, сега щяхме да се печем като прасета на шиш.
Засмения Чан се сгъна в подигравателен поклон.
— Ще последвам господаря на Трите сполуки и в деветте ада. — Замълча, после добави: — Но какво ще правим сега?
Хок Сенг посочи.