Пазачът на фара [bg]

– Какво каза Дан?

– Стори ми се отчаян. В момента носи тежко бреме, личи му, въпреки че се преструва, че всичко е наред. Ема и Адриан задават много въпроси. Питат къде е отишло бебето в корема или защо мама спи постоянно. А Дан казва, че не знае какво да им отговори.

– Ана ще излезе от това състояние. И преди е показвала, че е силна.

Патрик пусна ръката на Ерика и отново взе приборите.

– Не съм толкова сигурна. Колко може да понесе един човек, преди да бъде сломен напълно? Страхувам се, че с Ана е станало именно това.

Гласът на Ерика секна.

– Можем само да чакаме. И да бъдем до нея.

Патрик сам чу колко празно звучат думите му. Но не знаеше какво друго може да каже. Как можеш да се предпазиш от съдбата? Как да преживееш загубата на дете?

Стресна ги двоен писък от горния етаж. Качиха се заедно по стълбите, за да се погрижат за близнаците. Това беше тяхната съдба. И те изпитваха гузна благодарност.

Обадиха се от службата на Мате. Вчера не се е появил на работа, днес също го няма, а не е съобща-

вал, че ще отсъства.

Гунар стоеше неподвижно, хванал телефонната слушалка в ръка.

– И цял уикенд не отговаря, като му звъня – каза Сигне.

– Ще отида до тях да видя какво става – заяви Гунар, който вече отиваше към вратата, обличайки якето си в движение.

Значи, това изпитвала Сигне, помисли си той. Страхът подскачаше като диво животно в гърдите му. А съпругата му се бе чувствалата така през всички тези години.

– Ще дойда с теб.

Гласът на Сигне звучеше решително и Гунар знаеше, че е по-добре да не възразява. Той просто кимна и я изчака нетърпеливо да си облече палтото.

Мълчаха през целия път до квартирата. Гунар караше по страничните улички, не през оживената част на града. Минаха покрай хълма, който наричаха Седемте бабуни и където децата караха шейни през зимата. Мате също ходеше там като малък. Гунар преглътна. Сигурно имаше логично обяснение. Може би е вдигнал температура и не се сеща да се обади в службата. Или... Не му хрумнаха други възможности. Мате обикновено беше стриктен в това отношение. Би трябвало да се обади, ако не може да отиде на работа.

Сигне седеше на съседната седалка и се взираше право напред. Беше пребледняла и стискаше здраво чантата в скута си. Гунар се зачуди за какво й е чантата. Имаше усещането, че й служи като спасителен пояс, като нещо, за което може да се държи.

Паркираха пред двуетажния блок на Мате. Вход „Б“. Искаше му се да се затича, но заради Сигне се опита да си придаде спокоен вид и застави краката си да вървят бавно.

– Взе ли ключовете? – попита Сигне, която бе избързала пред него и вече влизаше във входа.

– Ето ги.

Гунар вдигна връзката с резервни ключове, която бяха получили от Мате.

– Но той сигурно си е вкъщи, така че няма да ни потрябват. Сигурно сам ще ни отвори и...

Сигне приказваше несвързано, докато тичаше нагоре по стълбите. Мате живееше на горния етаж и щом стигнаха до вратата на апартамента, двамата вече се бяха задъхали. Гунар с усилие си наложи да не пъхне ключа в бравата.