Затворена котка [bg]

14

Сянката се хвърли към вихрушката от сигнали, които никое човешко същество не би уловило, и изведнъж се озова сред обичайното безредие от хартия. Господарката на хаоса спеше по корем, положила буза върху възглавницата; клепачите й потрепваха на неравни интервали, разтърсвани от някакъв кошмар. Без да се замисли, последва импулса, който я бе довел дотук. Аз съм в съня ти, реши и в същия миг проникна в него.

Стените на пещерата сякаш хвърляха магически отблясъци. Сянката мигом усети, че води някого за ръка, и се обърна. Беше Тя. Долови нейния страх и се усмихна, но жената не видя усмивката й, защото беше срещу светлината на факела, който Той носеше. Когато пламъкът потрепна от порива на вятъра, мъжът свали факела, за да го предпази, и зримата излязоха от пещерата. Сред онази безлунна долина фигурите им приличаха на съживени от магьосници призраци, бродещи сред руините. След няколко минути се спряха в подножието на пътя, който водеше към върха.

— Вече почти съмва — каза тихо Той, изучавайки пътеката, която пълзеше с безброй криволици около възвишението. — Скоро ще дойде часът, в който нашият и другият свят ще се срещнат… Както сме сега, сме били преди време; и както сме били преди време, ще бъдем отново.

Направи жест, който извика у двете жени спомена за прегръдките му. Човекът, чиято любов споделяха, беше красив. Беше нещо повече от онова, което жената може да очаква от един-единствен мъж: приятел и любовник, учител и наставник. Беше успял да визуализира — също като тях, тайните на другите прераждания и виждаше бъдещето като малцина мъдреци на своето време.

Сянката се наслади на момента. От години не беше усещала какво е да дишаш, да помирисваш, да докосваш. Тези дарове, които не й бяха позволени. Вгледа се в двамата, които я придружаваха, вдиша ароматите на нощта, почувства острите ръбове на тревата по глезените си и се удиви на сетивната яснота на спомена. Любопитното беше, че всичко принадлежеше на собствената й памет. Не разбираше защо трябваше да проникне в съзнанието на друго създание, за да преживее отново толкова детайли, но не разсъждава много върху това. Ограничи се да му се наслади, докато видението не започна да избледнява. Образите се разсеяха, пейзажът се раздроби… Беше повлечена от някаква сила, която я принуди да напусне чуждия сън и я остави зашеметена в средата на стаята. Но все още не искаше да си отиде.

Върху бюрото откри отворена тетрадка. Надникна над страниците и прочете:

Снощи отново сънувах. Аз не бях аз, ами Анаис; и не бях влюбена в Хенри, а в една жена, която ме обичаше до полуда.

Видях я да идва към мен, но в началото не я познах. Нямаше лице, нито тяло. Беше само сянка. Побягнах, изпълнена със страх, въпреки че дълбоко в мен вероятността тя да ме настигне и да ме натисне в някой ъгъл ме възбуждаше. Вървях по улиците и тротоарите на един почти безлюден град, където се разминах с други сенки, които не ми обърнаха внимание.