Бляскавият двор [bg]

Кочияшът забърза към вратичката с двама от пазачите на портите зад него:

– Съжалявам, гос­по­дин Торн. Проверяват всички заминаващи. Търсят някакво момиче.

– Не прос­то някакво момиче – поправи го рязко един от стражите. – Млада благородница. Седемнайсетгодишна. Графиня.

Спрях да дишам.

– Кои са тези момичета? – запита нас­той­чи­во другият страж и надникна вътре.

Джас­пър се отпусна:

– Със сигурност не са графини. С Бляскавия двор сме. Това са момичета с обикновен произход, пътуващи за Адория.

Стражът бе изпълнен с подозрения: огледа всяка от нас подред. Отново ми се прииска да се бях сетила да си променя причес­ка­та.

– Как изглежда това момиче? – попита Джас­пър вежливо.

– Кафява коса и сини очи – каза един от стражите: погледът му се задържа върху мен за още частица от секундата. – На същата възраст като тези тук. Избягала по-рано тази вечер. Има награда.

Почти се възмутих, тъй като обичах да мисля, че косата ми е по-скоро златистокафява. Но това беше дос­та­тъч­но обичайно описание, кое­то можеше да се отнася за половината момичета в града. Колкото по-смътно, толкова по-доб­ре.

– Е, имаме една сирминиканка, една перачка и една домашна прислужница – каза Джас­пър. – Ако наградата е дос­та­тъч­но голяма и искате да представите една от тях като графиня, моля, заповядайте, обаче ви уверявам, че видяхме откъде идват. Това едва ли може да се нарекат луксозни условия... макар че, Сед­рик, ти не беше ли в къщата на някаква аристократка днес? Не взе ли оттам Аделейд? Да си чул нещо?

Погледът на първия страж се прикова върху Сед­рик:

– Сър? Къде бяхте?

Сед­рик се беше взирал нап­ред през цялото това време, навярно надявайки се, че ако не ги гледа в очите, това ще го направи невидим.

– Сър? – настоя стражът.

Светът сякаш се задвижи на забавен кадър и няколко мига чувах само силното блъскане на собственото си сърце. Отново се сетих за онази пропаст, само че сега губех опора. Щеше да е нужна само една дума от Сед­рик, една дума, за да ме завлекат обратно при баба ми и Лайънъл. Не се съмнявах, че Сед­рик беше дос­та­тъч­но находчив да извърти ситуа­цията, за да се изкара невинен. А доколкото ми беше известно, Сед­рик може би си мислеше, че сега да прибере една награда, беше по-лесно, отколкото да спечели комисионна в Адория.

Сед­рик си пое дълбоко дъх и сякаш нахлузвайки маска, се превърна в наперения младеж отпреди:

– Видях се с лорд Джон Брансън – каза той. Кимна към мен: – Обаче тя поправяше дрехите на някаква изтънчена дама в къщата му, когато я взех. Това брои ли се?

– Това едва ли е нещо, с кое­то можете да се шегувате – процеди стражът. Забелязах обаче, че вече губеше интерес към нас, готов да си про­дъл­жи по пътя. Вероятно имаше много пътници, кои­то се опитваха да потеглят преди вечерния час, и не искаха да бъдат забавяни от някаква съмнителна карета. Една избягала аристократка щеше да се спотайва, а не да седи заедно с почтени и уважавани бизнесмени.