Бляскавият двор [bg]

Спомняйки си грубите намеци на кочияша, се запитах дали не беше слязъл да се увери, че тя няма да ни нападне и ограби. Когато той про­дъл­жи да чака край отворената врата, осъзнах, че ставаше нещо повече. Скоро до ушите ми достигнаха два мъжки гласа, един от кои­то разпознах.

– ... дос­та­тъч­но хубава, предполагам, но нямаш представа колко трудно ще бъде да продадем сирминиканка.

– Това няма да има значение – не и там.

– Не познаваш това „там“, както го познавам аз – дочу се хапливият отговор. – Току-що си пропиля коми­сион­на­та.

– Това не е...

Думите секнаха рязко, когато двамата говорещи стигнаха до вратичката на каретата. Единият, по-въз­рас­тен мъж на четиресет и нещо, имаше съвсем лек оттенък на сиво в косата. Около него витаеше енергично излъчване и приличаше дос­та­тъч­но на Сед­рик Торн, за да осъзная, че трябва да беше баща му, Джас­пър.

Другият мъж, който щеше да се присъедини към нас, беше, разбира се, самият Сед­рик Торн.

Устата ми пресъхна, когато погледите ни се сключиха. Дори и докато баща му го упрекваше, Сед­рик се бе приб­ли­жил наперено до каретата със същата самоуверена лекота, коя­то бях забелязала преди. Сега спря рязко, толкова внезапно, че едва не се препъна в собствените си крака. Втренчи се в мен, сякаш бях привидение. Устата му се отвори да каже нещо, а пос­ле се затвори отривисто, сякаш може би си нямаше доверие.

Когато видя Тамзин, Джас­пър грейна в пълно неведение за безмълвната драма, коя­то се разиграваше между Сед­рик и мен.

– Толкова е прекрасно да те видя отново, скъпа. Вярвам, че нямаше проб­леми с вземането ти?

Предишната пресметливост и сдържаност на Тамзин се изпариха, когато отвърна на усмивката му:

– О, всичко е чудесно, гос­по­дин Торн. Каретата е прекрасна и вече си намерих нова приятелка.

Погледът му падна върху мен и трябваше да се отдръпна от приковаващия поглед на Сед­рик. Забелязах, че Джас­пър поне ме гледаше одобрително.

– А вие трябва да сте другата ни прекрасна спътница. Ада, нали? – Джас­пър ми протегна ръка и след няколко неловки мига осъзнах, че очакваше да я стисна. Направих го, надявайки се да не ми е проличало, че жестът ми е непоз­нат. – Вие без съмнение ще накарате мъжете да блъскат по вратата ни в Адория.

Навлажних устни: трудно ми беше да проговоря:

– Б-благодаря ви, сър. И можете да ме наричате Аделейд.

По някакъв начин този коментар сякаш изтръгна Сед­рик от унеса му.

– О. Така ли се наричаш сега?

– Така е по-доб­ре – казах многозначително. – Не мислите ли?

Когато Сед­рик не отговори, Джас­пър го смушка:

– Стига си се разтакавал. Трябва да тръгваме.

Сед­рик се вгледа внимателно в мен за още миг и се почувст­вах, сякаш и двамата стояхме на ръба на пропаст. Той щеше да реши в коя посока ще се наклоним.