Бляскавият двор [bg]

Мастър Сед­рик.

Колкото и да ми беше приятно да го гледам, ако го видех сега, това определено можеше да създаде проб­лем в този гениален план, кой­то бях замислила... но щеше да се наложи да се справя с положението по-късно. За момента имах други проб­леми.

– Да скачам вътре? – попитах и сложих ръце на хълбоците си. – Няма ли да слезете и да ми отворите вратата?

Мъжът изсумтя развеселено:

– Я се чуй само, вече се държиш като дама. Още не си „скъпоценен камък“, госпожичке. Сега влизай – имаме да спрем на още две места и едното е край района на сирминиканците. Не искам да пристигам там по-късно, отколкото се налага. Тези сирминиканци ще те ограбят до шушка, ако не ги държиш под око.

Засуетих се неумело с дръжката на вратата на каретата и най-сетне проумях как да я отворя. Без капка грациозност наполовина пристъпих, наполовина се изтърколих във вътрешността на каретата, без да си помогна при качването със столче или възглавничка, поднесени от някой слуга. Вътре каретата беше сумрачна, осветена само от малкото светлина, коя­то проникваше през опушените прозорци. Когато очите ми се приспособиха, видях, че подплатената с възглавнички седалка, на коя­то седях, беше направена от не осо­бе­но скъпо кадифе в бургундско червено.

Без да си дава труд да се увери, че ми е удобно, кочияшът подкара конете по пътя им и аз рязко залитнах нап­ред. Вкопчих се за опора в стените, загледана навън през затъмненото стъкло, докато светлините на семейния ми дом се отдалечаваха все повече и повече. Затаих дъх, докато се взирах в изчезващата къща, очаквайки група слуги да хукнат навън всеки момент и да обкръжат каретата, докато спре и ме пусне. Никой не дойде обаче. Къщата се занимаваше с вечерните си задъл­же­ния и скоро изчезна в нощта. Или може би аз бях тази, коя­то изчезваше. Може би щяха да ме забравят бързо, лицето и гласът ми щяха да си отидат от умовете на онези, кои­то някога бях познавала. Представата ме натъжи повече, отколкото бях очаквала, и трябваше отново да се съсредоточа върху плана.

Ако предположим, че на никого не му хрумнеше да провери как е главоболието ми тази вечер, щях да разполагам с време до сутринта, преди да открият отсъст­вието ми: по това време, надя­вах се, вече отдавна щях да съм потънала във вътрешността на страната. И това беше, разбира се, при положение че Ада не се изплашеше и не се върнеше – ако изобщо бе напуснала града. Ако нещата вървяха по план, щеше вече да си е купила билет за пътуване с някоя група пътешественици, поели на север.

В този план имаше много „ако“, много неща, кои­то можеха да се обър­кат.

Клатушкащата се карета пое през града, минаваше през квартали, кои­то не бях виждала никога преди. Бях ужасно любопитна за всичко, но с нап­редването на вечерта виждах все по-малко и по-малко на светлината на газените лампи, с кои­то осветяваха улиците. Най-сетне спряхме и чух приглушен разговор. Мигове по-късно вратичката на каретата се отвори и момиче на моята възраст застана в рамката на вратата: огненочервената ѝ коса блестеше дори в полумрака. Стрелна ме с преценяващ поглед, а пос­ле подобно на мен се покатери вътре без помощта на столче. Само че се справи по-доб­ре. Затвори вратичката и каретата про­дъл­жи да се подрусва по пътя.