Зовът на костите [bg]

Разтревожен, той седна, спусна крака от леглото и се ослуша внимателно, опитвайки се да открие дирята на жена си в къщата.

Обиколи стаите бос. Влезе в спалнята, където двете момичета спяха едно до друго, в кухнята, в банята, надникна дори на балкона, за да провери да не би да й се е завило свят при ставането и да се е свлякла на земята, без да може да извика за помощ Почти му се искаше да е така - жена му да го вика от някой ъгъл на къщата, нуждаейки се от него. Би го предпочел пред увереността, че я няма, че само го чака да заспи, за да се измъкне тихомълком от къщи и да отиде... Не знаеше къде, нито с кого, знаеше само, че ще се върне преди съмване и че студът, който донасяше пропит в тялото й, щеше още дълго да се усеща в леглото и щеше да се настани помежду им, очертавайки невидима и непреодолима граница, докато тя заспиваше дълбоко, а той се преструваше, че спи. Върна се в спалнята, погали мекия плат на възглавницата и несъзнателно се наведе, за да вдъхне аромата, който косите на съпругата му бяха оставили в постелята. Мъчителен стон се изтръгна от гърдите му, докато за пореден път се питаше какво става с тях. „Росарио - прошепна той, - Росарио.“ Неговата горделива съпруга, госпожицата от Сан Себастиан, дошла в Елисондо на ваканция, в която той се бе влюбил от пръв поглед; жената, която му бе родила две дъщери и сега носеше в утробата си третото им дете; която ежедневно му бе помагала в работата и се бе трудила рамо до рамо с него, изцяло отдадена на пекарната, несъмнено по-надарена с търговски нюх от него; която го бе поощрила да разработи производството до неподозирани мащаби. Елегантната дама, която никога не излизаше ненагласена на улицата, примерна съпруга и любяща майка на Флора и Росаура, толкова възпитана и изискана, че в сравнение с нея другите жени приличаха на перачки. Странеше от съседите, в работилницата се държеше очарователно, но избягваше да се сближава с останалите майки и нямаше други приятели освен него и допреди няколко месеца Елена, но сега и с нея бе скъсала. Бяха престанали да си говорят и един ден, когато я бе срещнал на улицата и я бе попитал защо, Елена му бе отвърнала: „Тя вече не ми е приятелка, загубих я“. Затова бяха още по-странни нощните излизания, дългите разходки, на които настояваше да ходи сама, отсъствията по всяко време, мълчанията. Къде ходеше? Отначало я питаше, но получаваше уклончиви отговори: „Никъде, да походя, да помисля“. Полу на шега й бе казал: „Защо не мислиш тук, заедно с мен? Или ми позволи поне да те придружа“.