Съпругата на губернатора [bg]

— Това пък какво беше?

Бяхме седнали на предната седалка на служебната кола, от която се виждаше една отсечка от оградата, отделяща паркинга от улицата.

— Исках да видя това хлапе.

— Казах ти, че ще твърди, че не го е направил той.

— Колко тежи Хамптън според теб? Шейсет и четири-пет кила?

— Е, и?

Вдигнах папката със следственото досие.

— Това чел ли си го?

— Преглеждам съм го.

Извадих снимката с колата на Гогин; покривът й беше почти изравнен с предния капак.

— И какво, според теб, е причинило това?

— Знам ли? Голям камък.

Извадих втора снимка и я плеснах върху таблото на колата. На нея се виждаше плосък бетонов къс, дълъг почти метър.

— Ето какво е разбило предното стъкло на Гогин. Това нещо тежи към петдесет кила.

— Да видим дали ще позная — каза Родригес. — Искаш да разпиташ камъка?

— Не е камък, а парче бетон. И искам само да се опитам да го вдигна. — Извадих от купчината трета снимка. — Това е надлезът, върху който се твърди, че е стоял Хамптън. Обърни внимание на парапета по цялата му дължина. Не парапет, а висока ограда. Трябва да е поне метър и осемдесет.

— Е, и?

Прибрах снимките в папката и я затворих.

— Няма начин Хамптън да е повдигнал толкова голямо парче бетон над тази ограда и да го е хвърлил върху „Дан Райън”. Не и дребосък като него.

— Може някой да му е помогнал?

— Твоите двама свидетели казват, че освен него на надлеза не е имало друг.

— Не са мои. Може пък съучастникът му да е избягал в обратната посока.

— Ти това вярваш ли го? И за какво изобщо им е притрябвало на тия двамата да наблюдават надлеза в три и половина сутринта?

Покрай нас с грохот премина автобусът на охраната. Колелото му стъпи в една дупка на шосето и обля колата на Родригес с черна кал. Той включи чистачките и известно време мълчаливо наблюдавахме как се движат.

— Виж, Кели, аз имам и работа…

— Този хлапак е жертва на заговор, Винс.

— Мога ли да позная? Смяташ, че това по някакъв начин има връзка с Рей Пери?

— Още не съм стигнал дотам.

— Усвои ли сумата?

— Засега не.

— Моят финансов експерт проследи набързо пътя на парите. Минали са през цял лабиринт от офшорни сметки. Смята, че е практически невъзможно да бъде идентифициран първоначалният източник.

— Защо ли не съм изненадан?

— Попитах го дали парите стават за харчене. Той каза „да“.

— Какво искаш да кажеш?

— Харчи си ги и остави Рей да се излежава на плажа. Ако доказателствата срещу Хамптън не издържат, аз лично ще се погрижа да освободят момчето.

— Не мога да го направя, Винс. Нито пък ти.

Винс спря чистачките и запали двигателя.

— Към центъра ли си?

— Ще ми помогнеш ли да се оправя с тази история? Родригес въздъхна и изкара колата от полицейския паркинг. Като непоправим оптимист приех това за възторжено „да“.