Хари Потър и огненият бокал

Малката кухня сякаш избухна от смях. Хари се огледа и видя, че Рон и Джордж седят около изтърканата дървена маса заедно с двама червенокоси младежи — Хари никога не ги беше виждал, но веднага се сети кои са. Това бяха Бил и Чарли, най-големите синове на семейство Уизли.

— Как си, Хари? — поздрави го седящият по-близо до него, ухили се и подаде голямата си ръка, която Хари разтърси, а пръстите му усетиха по другата длан мехури и мазоли.

Това сигурно бе Чарли, който изследваше змейове в Румъния. Нисък и набит, той приличаше повече на близнаците, отколкото на Пърси и Рон — и двамата високи и слаби. Широкото му, излъчващо добрина лице, бе обветрено и толкова луничаво, че изглеждаше като загоряло от слънцето. Ръцете му бяха мускулести, а на едната лъщеше голям белег от изгаряне.

Бил се изправи и с усмивка се здрависа с Хари, който остана изненадан. Знаеше, че Бил работи в магьосническата банка „Гринготс“ и че е бил отличник на „Хогуортс“. Беше предполагал, че Пърси, който строго следеше за всяко нарушение и обичаше да командва, е негово копие. Обаче Бил се оказа — и това бе най-точното определение — готин. Той бе висок, с дълга коса, вързана на опашка. На ухото си имаше обица, от която се поклащаше нещо като зъб. Беше облечен като за рокконцерт, само че обувките му, както Хари забеляза, не бяха от естествена, а от змейска кожа.

Преди някой от тях да успее да каже каквото и да било, се чу леко изпукване и до рамото на Джордж се появи господин Уизли. Хари никога не го бе виждал по-ядосан.

— Това не беше смешно, Фред! — изкрещя той. — Какво всъщност даде на мъгълчето?

— Нищо не съм му давал — ухили се хитро Фред. — Просто го изпуснах… Сам си е виновен, че го е изял. Аз не съм го карал.

— Нарочно го изпусна! — изрева господин Уизли. — Знаеше, че ще го изяде, знаеше, че е на диета…

— Колко дълъг стана езикът му? — нетърпеливо попита Джордж.

— Вече беше над метър, когато мъгълите ми позволиха да го смаля!

Хари и братята Уизли отново избухнаха в смях.

— Не е смешно! — извика господин Уизли. — Такова поведение сериозно накърнява магьосническо-мъгълските отношения! Половината от живота си съм посветил на борбата срещу лошото отношение към мъгъли, а собствените ми синове…

— Ние му го дадохме не просто защото е мъгъл! — възмути се Фред.

— Да, а защото е голям гадняр — добави Джордж. — Нали, Хари?

— Така си е, господин Уизли — искрено потвърди Хари.

— Не е там работата! — побесня господин Уизли. — Само почакайте да кажа на майка ви…

— Да ми кажеш какво? — обади се един глас зад гърба му.

Госпожа Уизли току-що бе влязла в кухнята. Тя бе ниска закръглена жена с много мило лице, но сега очите й бяха подозрително присвити.

— А, Хари, здравей, миличък! — каза тя, като го видя, и му се усмихна. После погледът й рязко се върна към съпруга й. — Да ми кажеш какво, Артър?