Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Трябваше да е щастлива. И въпреки всичко се чувстваше, сякаш над нея е натежала ръката на ориста.
През прозореца й се чуваше монотонната птича песен на кралските облекчители в цитаделата на Посветителите. През последната седмица хиляди хора бяха предложили да посветят качествата си в служба на Земния крал. Въпреки че Габорн беше Клетвообвързан владетел и се беше заклел да не взима ничий мускул, ум или жизненост, ако не му е даден драговолно, а тези се предлагаха съвсем драговолно, досега той не беше взел нито един дар. Някои се опасяваха, че той напълно се е отрекъл от тази практика, въпреки че не забраняваше на рицарите си да вземат дарове.
Крал Габорн Вал Ордън, изглежда, разполагаше с неизчерпаеми запаси от силари и от седмица главният облекчител работеше с помощниците си ден и нощ — раздаваше като милостиня дарове на рицарите на Хиърдън, за да възстановят силите на изтощената кралска войска. Но цитаделата на Посветителите все още беше пълна само наполовина.
На вратата на Мирима тихо се почука. Тя отгърна сатенените завивки и погледна през прозореца. Лъчите на утринното слънце прозираха през образа на цветното стъкло — скръбни гълъбици, разперили криле в синьо небе, видени през гъстите листа на лозница. Чак сега разбра, че я е събудило също такова тихо почукване.
— Кой е?
— Аз съм — чу гласа на Боренсон.
Тя скочи, изтича до вратата и я отвори. Той стоеше на прага, със запален светилник в ръце. Малкият пламък примигваше в сумрачния коридор. Боренсон изглеждаше грамаден в тъмното, ухилен като момче, което се кани да разкаже някоя шега. Сините му очи блестяха, рижата му брада беше чорлава.
— Няма нужда да чукаш — засмя се тя. Бяха женени от четири дни, макар че той беше избягал и бе прекарал последните три на лов. По-лошото беше, че още не бяха консумирали брака си и за Мирима това изглеждаше странно.
Сър Боренсон изглеждаше влюбен до уши в нея, но когато се бе опитала да го вкара в леглото за брачната нощ, й каза:
— Как може човек да се захване с такива удоволствия, когато довечера отиваме на лов в Дънуд?
Мирима нямаше опит с мъже. Не знаеше дали е редно да е толкова уязвена от отказа му. Беше се чудила дали настина е превъзбуден от лова, дали това е естествено, или е получил някоя рана в битките, която му пречи да изрази чувствата си. Навярно Боренсон се беше оженил само защото Габорн го бе посъветвал така.
Трети ден се чувстваше уязвена и смутена. Копнееше Боренсон да се върне. И ето че сега той беше при нея.
— Мислех, че спиш — каза той.
Пристъпи напред и леко я целуна, без да пуска светилника. Тя го взе от ръката му и го окачи на стената.
— Не така. Женени сме. — Сграбчи го за брадата, дръпна го надолу, целуна го грубо и го поведе към леглото. Надяваше се, че най-после се е вразумил.
Съжали почти моментално. Целият беше покрит с прах, а ризницата му беше оцапана с кал. Щяха да й трябват часове, докато почисти нощницата си.
— А, това ще трябва да почака — ухили се Боренсон. — Но не много, разбира се. Само докато се почистя.
Тя се вгледа в лицето му. Меланхолията, която бе изпитала само преди няколко мига, съвсем се изпари.
— Иди се измий тогава.
— Чакай, още не — изсмя се Боренсон. — Трябва да ти покажа нещо.
— Убил си ми някой глиган за Хостенфест? — засмя се тя.
— Тоя Хостенфест ще е без глигани — отвърна той. — Ловът не мина, както се очакваше.
— Е, предполагам, че лордовете на масата ще минат с по някой заек — заяде се тя. — Макар че по-малко няма да приема. Не съм свикнала с вкуса на полски мишки.
Боренсон се усмихна загадъчно.
— Хайде. Побързай.
Отиде до гардероба и извади една от простите й сини рокли. Мирима смъкна нощницата си, навлече роклята и започна да връзва връзките на корсажа. Боренсон я гледаше очарован. Тя нахлузи някакви обуща и след няколко мига вече тичаше надолу по стъпалата на кулата, за да не изостане зад него.
— Ловът не мина добре — каза Боренсон и я хвана за ръката. — Дадохме жертви.
Това я учуди. Вярно, в леса все още имаше от черните рунтави върколаци и от великаните главанаци. Радж Атън беше побягнал на юг само преди седмица, изоставяйки онези от войската си, които бяха твърде уморени, за да бягат.
— Жертви?
Той кимна, но не й каза нищо повече.
Излязоха на покритата с камъни улица. Утринният въздух беше хапливо студен и дъхът на Мирима заизлиза на пара. Боренсон бързо я преведе през портикула на кралската порта и забързаха по Пазарната улица към градската порта. Там, малко след подвижния мост, вече се събираше огромна тълпа.