Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Изражението му сякаш молеше Роланд за прошка и той с радост щеше да му я даде, но не можеше да говори от името на сина си.
— Ще му предам — обеща Роланд.
Далече долу по южния път петдесет рицари препускаха на север и копитата на конете им тътнеха по земята.
— Май пътят ти на север ще е доста опасен — каза барон Пол. — Но помни ми думата. Стой по-надалече от Карис.
— Ти няма ли да тръгнеш на север? Мислех, че ще пътуваш с мен.
— Ба! — изсумтя барон Пол. — Моят път не е натам. Имам едно лятно имение извън Карис, тъй че жена ми поиска да преместя някои по-ценни неща преди хората на Радж Атън да са го оплячкосали. Помагам на слугите с пазенето на фургона.
Това май бе проява на страхливост, но Роланд си замълча.
— Тъй де — каза барон Пол. — Зная какво си мислиш. Но ще трябва да се бият без мене. Имах два дара на метаболизъм до миналата есен, когато някои от Посветителите ми ги убиха. Чувствам се твърде стар и дебел за истински бой. Бронята ми приляга толкоз, колкото долната риза на жена ми.
Думите излязоха от устата му с мъка. Баронът искаше да дойде. Все пак беше на повече от четиридесет и няколко години. Щом бе имал Посветители десет години, сега щеше да е хронологично на двайсет. Възрастта на Роланд.
— Можем да заобиколим тая битка при Карис — предложи Роланд — и да намерим някоя, която ще ти приляга повече. Защо не дойдеш с мен?
— Ха! — изсмя се горчиво барон Пол. — Осемстотин мили до Хиърдън? Ако не те е грижа за здравето ти или за моето, съжали поне горкия ми кон!
— Остави слугите си да ти закарат имането. Те нямат нужда да ги пазиш.
— А, жената така ще ме нагълчи… свадливката му проклета! По-добре да ядосаш Радж Атън, отколкото нея.
Едно девойче излезе от хана и ловко спипа за шията една от кокошките, които кълвяха пред прага.
— Ти идваш с мен. Лорд Колингсуорд те иска за компания на закуска. — Откъсна врата на бедната ярчица и вече скубеше перата й, докато я внасяше вътре.
След малко рицарите, идещи от юг, стигнаха селото и спряха пред конюшнята. Явно се надяваха да отдъхнат, да научат новините и да дадат почивка на конете си.
Когато конярчето доведе кобилата му, Роланд я яхна и му подаде дребна монета. Кобилата беше отпочинала добре, пристъпваше игриво. Беше грамадно червено животно с бели петна над копитата и на челото. Изглеждаше готова за жива езда в хладния утринен въздух. Роланд я поведе към пътя през влажната утринна омара, която скоро щеше да се превърне в ниска мъгла.
Подуши пепелта във въздуха. По пътя на север беше войската на Радж Атън — армия, за която разправяха, че включвала огнени магьосници, Непобедими, гиганти главанаци и свирепи бойни кучета.
Неволно си помисли колко несправедлив е животът. Онова нещастно пиле при хана беше умряло, без дори да разбере.
След малко, докато беше зает с тези мрачни мисли, го стресна тропотът на препускащ кон.
Той се озърна през рамо, притеснен дали няма да е някой разбойник или убиец. Яздеше през гъста мъгла и не можеше да види на повече от сто стъпки.
Отби встрани от пътя и извади меча. В следващия миг видя към него да се носи огромно туловище.
Барон Пол се тресеше на седлото на коня си.
— Добра стига! — изрева дебелият рицар, неловко наместил бутовете си в твърде малкото за него седло. Кавалерийският кон под него се озърташе уплашено, сякаш се боеше, че господарят му здраво ще го напердаши.
— Няма ли да вървиш на юг с имането си? — попита Роланд.
— Майната му на имането. Слугите могат да духнат с него, все ми е тая! Да вземат и оная харпия, жена ми, ако щат! — ревна барон Пол. — Ти беше прав. По-добре е да умреш млад, докато кръвта в жилите ти е гореща, отколкото да умреш стар и бавно от затлъстяване!
— Никога не съм казвал това — възрази Роланд.
— Ха! Очите ти го казаха, момко.
Роланд прибра меча.
— Е, щом очите ми са толкова красноречиви, май ще трябва да дам почивка на непослушния си език.
И с тези думи смуши кобилата и продължи напред в мъглата.
Хостенфест
Призори Мирима се събуди със сълзи в очите. Изтри ги и остана да лежи, учудена от странното чувство на меланхолия, което я обладаваше всяка сутрин от три дни. Не й беше ясно защо се събужда разплакана.
Не трябваше да се чувства така. Днес беше последният ден на Хостенфест — денят на големия пир — и трябваше да е най-щастливият ден на годината.
Нещо повече, през последните няколко седмици тя беше извоювала няколко малки победи. Вместо да спи в съборетината си извън Банисфер, се беше събудила в кралската кула на замък Силвареста. Беше се сприятелила с младата кралица Йоме Ордън и се беше омъжила за истински рицар, при това заможен. Сестрите й и майка й бяха тук в замъка, живееха в цитаделата на Посветителите и за тях щяха да се грижат до края на живота им.