Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Сийра му донесе някакви панталони и ботуши, после му предложи да му помогне в обличането, макар че той нямаше нужда от помощ.
Никога не се беше чувствал толкова отпочинал.
Въпреки че днес за втори път през една седмица се беше събудил от целувка, устните на Сийра Крайър бяха много по-желани от тези на барон Пол.
Докато се хранеше, в гостилницата влезе някакъв млад рицар в люспеста ризница.
— Здравей, Боренсон! — извика новодошлият. В същия момент барон Пол слезе по стълбите и застана на площадката. — И барон Пол! — добави слисано новодошлият.
Изведнъж в залата настъпи суматоха. Двамата лордове до Роланд скочиха на пода. Рицарят при вратата задърпа меча си и той издрънча в ножницата. Щитоносците в ъгъла завикаха: „Бой!“ и „Кръв!“ Един от хлапаците преобърна масата пред себе си и се скри зад нея като зад барикада.
Едно момиче, което сервираше, хвърли във въздуха кошницата с хлябове и побягна към склада с писък:
— Барон Пол и сир Боренсон са в една стая!
Ханджията изхвърча от кухните с пребледняло лице, уплашен, че ще му изпотрошат мебелите.
Накъдето и да се озърнеше Роланд, виждаше изплашени лица.
Барон Пол стоеше на дървената площадка и оглеждаше сцената. На устните му играеше весела усмивка.
Шегата се хареса на Роланд. Той свъси чело, извади меча си и изгледа заканително барон Пол. После сряза самуна пред себе си и заби върха на меча в тезгяха така, че той затрептя над дъската.
— Столът до мен, изглежда, е празен, барон Пол — каза Роланд. — Ще седнете ли до мен за закуска?
— Защо не, благодаря — вежливо отвърна барон Пол, заклати едрото си туловище до стола, седна, отчупи от хляба и топна в тигана на Роланд.
Всички зяпнаха в почуда. Роланд си помисли, че изглеждат по-стъписани, отколкото ако двамата с барон Пол бяха жаби, полетели из стаята като врабци да гонят мухи с дългите си езици.
Ужасен, младият рицар възкликна:
— Но вие не трябва да се приближавате на повече от петдесет левги един от друг… по заповед на краля!
— Вярно, макар че снощи, по чиста случайност, двамата с Боренсон бяхме натикани в едно легло — отвърна със задоволство барон Пол. — И трябва да призная, никога не съм имал по-сърдечен приятел по легло.
— Аз също — подхвърли Роланд. — Малко мъже могат да ти стоплят гърба толкова добре като барон Пол. Тоя човек е едър като кон и горещ като ковашка пещ. Че то, ако питате мен, цяло село може да стопли нощем. Можеш риба да пържиш на краката му или да печеш тухли на гърба му.
Всички ги зяпнаха, сякаш бяха откачени, така че Роланд и барон Пол заобсъждаха на висок глас такива светски теми като времето, как скорошните дъждове са утежнили подаграта, от която страдала тъщата на Пол, как най-хубаво се готви еленско и тъй нататък.
Всички ги гледаха настръхнали, сякаш очакваха, че всеки момент примирието помежду им ще се развали и двамата ще извадят оръжие.
Накрая Боренсон потупа свойски барон Пол по гърба и излезе навън в ранното утро. Селцето се казваше Сеново. Навсякъде из полята се виждаха купи сено, а чернооките „лениви невести“ бяха пораснали високо в късното лято. Околността беше равна, тревата през лятото беше израснала висока, но вече бе повяхнала и избеляла от слънцето.
Свинете пред хана умно се разбягаха. В краката на Роланд кълвяха няколко кокошки. Той зачака някое от конярчетата да му доведе коня.
Остана пред вратата и се загледа в мъгливото небе. Струйки утринна влага се сбираха в бяла мъгла. Сред нея се носеше вулканична пепел, като снежинки топъл сняг.
Барон Пол излезе, загледа се нагоре и почеса замислено брада.
— Нещо измамно има в това избухване на вулкан, някаква мощна магия — каза той. — Чувам, че Радж Атън водел огнетъкачи. Дали те не са замесени в това?
Роланд реши, че огнетъкачите едва ли имат нещо общо с вулкана. Той беше избухнал далече на юг, а войниците на Радж Атън отиваха към Карис, на сто мили на север. Все пак изглеждаше злокобно.
— Каква е тази история с кралската заповед? — попита Роланд. — Защо не трябва да се доближаваш на петдесет левги от сина ми?
— А, нищо работа — ухили се смутено барон Пол. — Стара история. Бих ти я разправил, но предполагам, че скоро ще я чуеш от някой странстващ менестрел. Те повечето го разправят вярно. — Барон Пол погледна кротко към земята и отръска с ръка наметалото си. — Десет години живях в смъртен страх от момчето ти. — Роланд се зачуди какво ли щеше да направи синът му, ако се беше събудил в прегръдката на този мъж. — Но тъмните времена могат да направят и от най-големите врагове приятели, нали? — каза барон Пол. — Пък и хората се променят. Предай на сина си най-добрите ми пожелания, ако го намериш.