![Ние [Мы - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/4/4/4/nie-my-bg-download.jpg)
Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
— Да! Да, мила — мила! — Припряно започнах да свалям юнифата си. Но I — също тъй мълчаливо — вдигна до самите ми очи часовника върху плочката. До 22,30 оставаха пет минути.
Изстинах. Знаех какво значи това — да се покажеш на улицата след 22,30. Цялата ми лудост в миг се изпари. Аз — бях аз. И разбирах едно: мразя я, мразя я, мразя я!
Без да се сбогувам, без да се обърна — втурнах се навън от стаята. Забодох криво-ляво плочката на бегом, през стъпалата — по аварийното стълбище (страхувах се, че ще срещна някого в асансьора) — изскочих на пустия булевард.
Всичко беше на мястото си — толкова просто, обикновено, закономерно: стъклените, грейнали в светлини домове, стъкленото бледо небе, неподвижната зеленикава нощ. Но под това тихо, прохладно стъкло — лудееше нечуто нещо буйно, червено, космато. И аз тичах задъхан, за да не закъснея.
Изведнъж почувствувах: забодената набързо плочка се откопчава — откопча се, издрънча върху стъкления тротоар. Наведох се да я вдигна — и в секундата тишина: нечий тропот отзад. Обърнах се: иззад ъгъла завиваше нещо дребно, изгърбено. Така поне ми се стори тогава.
Хукнах с все сили — въздухът свистеше в ушите ми. Пред входа спрях: часовникът ми показваше 22,30 — без една минута. Ослушах се: отзад нямаше никого. Явно бе нелепа фантазия, реакция на отровата.
Нощта бе мъчителна. Леглото под мен се надигаше, спускаше се и отново се надигаше — плаваше по синусоида. Внушавах си: „През нощта номерата са длъжни да спят; това е тяхно задължение — също както работата през деня. Необходимо е, за да могат да работят през деня. Да не се спи през нощта, е престъпно…“ И въпреки това не можех, не можех.
Загивам. Не съм в състояние да изпълнявам задълженията си пред Всеобщата Държава… Аз…
11
Конспект:
… Не, не мога, нека да е без конспект
Вечер. Лека мъгла. Небето е забулено със златистомлечна тъкан и не се вижда: какво има там — по-нататък, по-нагоре. Древните са знаели, че там е Бог — техният велик скучаещ скептик. Ние знаем, че там е кристалносиньото, голо, неприлично Нищо. Сега не зная, че там съм научил твърде много. Абсолютно убеденото в своята непогрешимост знание — е вяра. Имах твърда вяра в себе си, вярвах, че зная всичко за себе си. И ето — —
Пред огледалото съм. И за първи път в живота си — наистина за първи път — се виждам ясно, подробно, съзнателно — с учудване виждам себе си като някой си „него“. Ето, аз съм той: черни, изтеглени по права линия вежди; между тях — като белег — вертикална бръчка (не зная имало ли я е по-рано). Стоманеносиви очи, очертани от сянката на безсънната нощ; и зад тази стомана… оказва се, никога не съм знаел какво има там. И ето, гледам се „оттам“ (това „там“ е едновременно тук — и безкрайно далече), гледам себе си — него, и съм убеден: той — с очертаните по права линия вежди — ми е чужд и непознат, срещам го за първи път в живота си. А аз, истинският — не съм той…
Не: точка. Това са празни работи, всички тези нелепи усещания са бълнуване, резултат от вчерашното отравяне… От какво: от глътката зелена отрова — или от нея? Все едно. Записвам го само за да покажа как странно може да се обърка и излезе от релсите човешкият разум — тъй точен и остър. Разумът, който успя да направи лесносмилаема дори безкрайността, ужасяваща древните — посредством…
Щракването на номератора — и цифрите: R–13. Нека, дори се радвам: ако останех сам, щеше да ми бъде…
След 20 минути:
Върху хартиената плоскост, в двуизмерния свят — тези редове са един до друг, но в другия свят… Губя цифроусещането си: 20 минути — та те могат да бъдат 200 или 200 000. И това е невероятно: спокойно, отмерено, обмисляйки всяка дума, да записвам онова, което ми се случи с R. Все едно да кръстосате крака, да седнете в креслото до собственото си легло — и с любопитство да наблюдавате как вие, вие самият — се гърчите на това легло.
Когато R–13 влезе, бях напълно спокоен и нормален. С искрено възхищение започнах да му говоря, че великолепно е успял да пресъздаде в хорей присъдата и че тъкмо неговите стихове съсякоха, унищожиха онзи безумец.
— … Нещо повече: ако трябваше да начертая схема на Машината на Благодетеля, непременно, непременно бих нанесъл на този чертеж вашите стихове — казах в заключение.
Но виждам: очите на R стават матови, устните му посивяват.
— Какво ви е?
— Какво, какво?… Просто ми омръзна: всички наоколо — присъдата, та присъдата. Не искам да чувам повече за това, и толкоз. Не искам!
Той се намуси, потърка тила си — това свое куфарче със странен, непознат за мен багаж. Пауза. Ето, намери нещо в куфарчето, измъкна го, заразгръща го, разгърна го — смехът отново лакира очите му, той скочи.