Ние [Мы - bg]

Впрочем сега се мъча да предам тогавашните си — ненормални — усещания. Сега, когато пиша това, прекрасно съзнавам, че така е редно, че и той като всеки честен номер има право на радост — и би било несправедливо… Ясно.

I се смя много странно и дълго. После внимателно ме погледна — навътре:

— Важното е, че с вас съм абсолютно спокойна. Вие сте толкова мил — о, сигурна съм, — и през ум няма да ви мине да отидете в Бюрото и да съобщите, че аз — ето на, пия ликьор, пуша. Ще се разболеете — или ще бъдете зает — или нещо друго. Дори: сигурна съм — ще пийнете сега с мен от тази очарователна отрова…

Какъв нагъл, подигравателен тон. Със сигурност чувствувах: сега отново я мразя. Впрочем защо „сега“? Мразех я през цялото време.

Гаврътна цялата чашка зелена отрова, стана — розовото прозираше през шафрана, — направи няколко крачки и спря зад креслото ми…

Изведнъж — ръката й около врата ми — уста в уста… не, още по-дълбоко, още по-страшно… Кълна се, беше съвсем неочаквано и може би само затова… Тъй като е невъзможно — сега ми е съвсем ясно, — невъзможно е аз самият да съм пожелал това, което се случи после.

Непоносимо сладки устни (предполагам, това бе вкусът на „ликьора“) — и у мен проникна глътка изгаряща отрова — и още — и още… Откъснах се от земята и като самостоятелна планета полетях с бясно въртене надолу, надолу — по някаква неизчислена орбита…

Последвалото мога да опиша само приблизително, с повече или по-малко близки аналогии.

По-рано никога не бе ми идвало наум — но е точно така: през цялото време се движим над клокочещо червено море от огън, скрито там — в утробата на земята. Но никога не мислим за това. А ако изведнъж тънката черупка под краката ни стане стъклена — тогава бихме видели…

Аз станах стъклен. Видях — вътре у себе си.

Имаше двама аз. Единият — предишният, Д–503, номер Д–503, а другият… По-рано той само едва-едва показваше косматите си лапи изпод черупката, а сега изскочи целият, черупката запука, ето сега ще се разхвърчи на парчета и… и какво тогава?

Хванах се с все сили за сламката — облегалката на креслото, и попитах, за да чуя гласа си — онзи, предишния:

— Къде… къде намерихте тази… тази отрова?

— О, това ли! Един лекар, един от моите…

— „От моите“? От кои — „моите“?

И този, другият — изведнъж изскочи и изкрещя:

— Не разрешавам! Не искам никой освен мен. Ще убия всеки, който… Защото ви — аз ви — —

Видях: с косматите си лапи той я сграбчи грубо, разкъса тънката коприна, впи зъби — точно помня: зъби.

Не зная как I се изплъзна. И ето — над очите й се спуснаха тези проклети, непроницаеми щори — тя стоеше, облегнала гръб на шкафа, и ме слушаше.

Помня: бях на пода, прегръщах краката й, целувах коленете й. И молех: „Сега — още сега — още тази минута…“

Острите зъби — острият насмешлив триъгълник на веждите. Тя се наведе и мълчаливо откачи плочката ми.