Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
— Да, хубаво… — казах си на глас. После на нея: — Мразя мъглата. Страхувам се от нея.
— Значи я обичаш. Страхуваш се, защото е нещо по-силно от теб, мразиш — защото се страхуваш, обичаш — защото не можеш да го подчиниш на себе си. Само непокореното може да се обича.
Да, така е. И тъкмо затова — тъкмо затова аз…
Вървяхме двамата — едно цяло. Някъде далече през мъглата едва чуто пееше слънцето, всичко се наливаше с нещо гъвкаво, бисерно, златно, розово, червено. Целият свят е една необятна жена и ние сме в утробата й, още не сме се родили, още радостно зреем. И ми стана ясно докрай: всичко е мое, слънцето, мъглата, розовото, златното — мое е…
Не питах къде отиваме. Все едно: само да вървим, да вървим, да зреем, да се наливаме — все по-буйно — —
— Ето… — I спря пред вратата. — Днес тъкмо е дежурен тук един… Споменах за него тогава, в Древния Дом.
Отдалече, само с поглед, като внимателно пазех зреещото в себе си — прочетох табелата: „Медицинско Бюро“. Разбрах всичко.
Стъклена, пълна със златна мъгла зала. Стъклени тавани с цветни епруветки и колби. Проводници. Синкави искри в тръбичките.
И един дребен човек — много слаб. Целият сякаш изрязан от хартия, както и да се обърне — само остро изсечен профил: носът — блестящо острие, устните — ножици.
Не чувах какво му говори I: гледах я как говори — и чувствувах, че се усмихвам неудържимо, блажено. Блеснаха острите устни-ножици и лекарят каза:
— Да, да. Разбирам. Най-опасната болест — не познавам нищо по-опасно… — Засмя се, написа набързо нещо с тънката си хартиена ръка, даде листчето на I; написа друго — подаде го на мен.
Бяха удостоверения, че сме болни и не можем да се явим на работа. Крадях своя труд от Всеобщата Държава, крадец — направо за Машината на Благодетеля. Но това сега е — далечно, безразлично, като прочетено в книга… Взех листчето, без да се колебая нито секунда; целият аз — моите очи, устни, ръце — знаех: така трябва.
Взехме от полупразния гараж на ъгъла авиолет, I отново, както тогава, седна зад щурвала, включи на „преден“, откъснахме се от земята, полетяхме. И след нас полетя всичко: розово-златната мъгла, слънцето, острият тънък профил на лекаря, изведнъж толкова любим и близък. По-рано — всичко се въртеше около слънцето; сега знаех, всичко се върти около мен — бавно, в отмала, със затворени очи…
Старицата пред вратите на Древния Дом. Милата сраснала се уста с бръчки-лъчи. Вероятно все тъй си е била сраснала през всичките тези дни — и едва сега се отвори, усмихна се:
— Ааа, лудетино такава! Няма да работи като всички, ами… Така да е! Ако има нещо — ще притичам, ще обадя…
Тежката, скърцаща, непрозрачна врата се затвори и сърцето ми мигом с болка се отвори: широко — още по-широко — цялото. Устните й са мои — и аз пих, пих, откъсвах се, гледах мълчаливо в широко отворените срещу мен очи — и пак…
Полумракът на стаите, синьото, шафраненожълтото, тъмнозеленият сахтиян, златната усмивка на Буда, блещукането на огледалата. И — старият ми сън, тъй ясен сега: всичко е просмукано със златисторозов сок и ей сега ще прелее над ръба, ще полетят пръски — —
Назря. И непреодолимо, като желязото и магнита, със сладката покорност пред точния неизбежен закон — аз се влях в нея. Нямаше розови талони, нямаше изчисления, нямаше я Всеобщата Държава, нямаше ме мен. Имаше само нежно-остри, стиснати зъби и широко отворени насреща ми златни очи — бавно прониквах през тях навътре, все по-надълбоко. И тишина — само в ъгъла — на хиляди мили — чешмата капе, и аз съм — вселена, и от капка до капка — ери, епохи…
Наметнах юнифата и се наведох към I — поглъщах я с очи за последен път.
— Знаех си… Познавах те… — каза съвсем тихо I. Бързо стана, навлече юнифата и обичайната си остра усмивка-ухапване.
— Е, ангелът съгреши. Сега вече с вас е свършено. Как, не се ли страхувате? Тогава довиждане! Ще се върнете сам. Е?
Тя отвори огледалната вратичка на шкафа; през рамо — към мен, чакаше. Послушно излязох. Но едва пристъпих прага — изпитах непреодолимото желание тя да притисне рамото си до моето — само за миг да се притисне, нищо повече.
Хукнах назад — към стаята, където тя (вероятно) още закопчаваше юнифата си пред огледалото, притичах — и се спрях. Ето — ясно виждам — още се поклаща старинната халка на ключа във вратичката на шкафа, а I я няма. Къде може да отиде — стаята е само с един изход — и все пак бе изчезнала. Претърсих всичко, дори отворих шкафа и прехвърлих пъстрите старинни рокли: нямаше никого…
Някак неудобно ми е, чуждопланетни мои читатели, да ви разказвам за това наистина невероятно произшествие. Но какво да направя, когато всичко беше точно така. А нима целият този ден от сутринта не бе изпълнен с невероятности, нима не приличаше на онази древна болест — съня? И ако е така — не е ли все едно: една нелепост повече или по-малко? Освен това съм сигурен: рано или късно ще успея да включа всяка нелепост в силогизъм. Това ме успокоява, надявам се, ще успокои и вас.