![Ние [Мы - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/4/4/4/nie-my-bg-download.jpg)
Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
В 12 часа — отново розово-кафявите рибешки хриле, усмивчица — и най-после писмото е в ръцете ми. Не зная защо не го прочетох на място, а го пъхнах в джоба си и — бегом в стаята. Отворих го, хвърлих един поглед и — седнах… Беше официално известие, че за мен се е записал номер I–330 и днес в 21 трябва да се явя при нея — отдолу се посочваше адресът…
Не: след всичко, което се случи, след като толкова недвусмислено й показах отношението си! При това тя дори не знаеше бил ли съм в Бюрото на Пазителите — нямаше откъде да научи, че съм бил болен — направо не можех… И въпреки всичко — —
В главата ми се завъртя и забуча някакво динамо. Буда — жълтото — момините сълзи — розовият полумесец… Да, и още нещо — отгоре на всичко О искаше да дойде днес при мен. Да й покажа ли известието от I–330? Не зная: тя едва ли ще повярва (пък и как наистина да повярва?), че нямам нищо общо с това, че съм напълно… Ще възникне труден, нелеп, абсолютно нелогичен разговор… Не, само не това. Нека всичко се реши механично: просто ще й изпратя копие от известието.
Припряно го пъхнах в джоба — и видях ужасната си маймунска ръка. Спомних си как тя, I, по време на онази разходка взе ръката ми, огледа я. Нима тя наистина…
И ето, 21 без четвърт. Бяла нощ. Всичко е зеленикаво-стъклено. Но това е някакво друго, крехко стъкло — не е нашето, не е истинското, а тънка стъклена черупка, под нея нещо се върти, вихрено фучи, бучи… И не бих се учудил, ако куполите на аудиториумите литнат сега нагоре като кръгли, бавни кълбета дим и възрастната луна се усмихне мастилено — както днес сутринта онази, зад масичката, и във всички домове мигом се спуснат щорите, и зад тях — —
Странно усещане: ребрата ми сякаш са железни пръчки и пречат — без съмнение пречат на сърцето, тясно му е, не му стига мястото. Стоях пред стъклена врата със златни цифри: I–330. I, с гръб към мен, пишеше нещо на бюрото. Влязох…
— Ето… — подадох й розовия талон. — Получих днес известието ви и идвам.
— Колко сте точен! Може ли за минутка? Седнете, само да завърша.
Отново сведе очи над листа — какво ли има там, вътре в нея, зад спуснатите щори? Какво ще каже — какво ще направи след секунда? Как да го науча, как да го изчисля, след като тя цялата е оттам, от дивата древна страна на сънищата.
Гледах я мълчаливо. Ребрата ми са като железни пръчки, тясно ми е… Когато говореше, лицето й бе бързо, искрящо колело: не се виждаха отделните спици. А сега колелото е неподвижно. И забелязах странно съчетание: високо вдигнати към слепоочията тъмни вежди — насмешлив остър триъгълник с върха нагоре — две дълбоки бръчки от носа към ъгълчетата на устните. Тези два триъгълника донякъде си противоречаха и отпечатваха върху цялото лице един неприятен, дразнещ X — като кръст: зачеркнато на кръст лице.
Колелото се завъртя, спиците се сляха:
— А не бяхте ли вече в Бюрото на Пазителите?
— Бях… Не можах: разболях се.
— Да. И аз така си мислех: нещо трябваше да ви попречи — все едно какво (острите зъби, усмивката). Затова пък сега сте в моите ръце. Нали помните: „Всеки номер, ненаправил изложение в Бюрото до 48 часа, се смята…“
Сърцето ми се заблъска тъй, че пръчките се извиха. Като хлапак — глупаво се хванах като хлапак, глупаво мълчах. И чувствувах: заплел съм се — да не помръднеш ни ръка, ни крак…
Тя стана, протегна се лениво. Натисна копчето и щорите с лек пукот паднаха. Бях отрязан от света — насаме с нея.
I беше някъде там, зад гърба ми, до шкафа. Юнифата й шумолеше, падаше — аз слушах — целият слушах. И си спомних… не: мярна ми се за стотна от секундата…
Наскоро трябваше да изчисля кривата на улична мембрана от нов тип (сега тези мембрани, изящно декорирани, записват по всички булеварди уличните разговори — за улеснение на Бюрото на Пазителите). И помня: вдлъбната, розова, трепкаща ципа — странно същество, състоящо се само от един орган — от ухо. Сега бях такава мембрана.
Ето че щракна секретното копче до яката — на гърдите — и още по-надолу. Стъклената коприна шумоли по раменете, по коленете — на пода. Чувам — по-ясно, отколкото ако го виждах — единият крак прекрачва синкаво-сивото копринено купче, после другият…
Опънатата докрай мембрана трепти и записва тишината. Не: резките, с безкрайни паузи удари на чук по пръчките. И чувам — виждам: тя, зад гърба ми, мисли една секунда.
Ето — вратичката на шкафа, ето — тропна някакъв капак — и отново коприна, коприна…
— Готово.
Обърнах се. Беше по лека, шафраненожълта рокля, старинен модел. Хиляди пъти по-страшно, отколкото ако беше без нищо. Две остри точки — през тънката тъкан, тлеещи в розово — два въглена през пепелта. Нежно-кръгли колене…