Вавилон 17
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вавилон 17». Краткое содержание книги:
Той се наведе. Очите му блестяха.
— О, да! — каза Кали. — Обаче не може да бъде красиво, пълно ирландско момиче с черна коса, ахатови очи, с лунички, появяващи се четири дни след началото на полета… Не би могла да говори така, че да ти завърти главата, дори само да дава команда на компютъра, а когато ти държи главата с меките си длани и ти казва колко си й нужен…
— Кали! — извика Рон.
Огромният Навигатор замълча. стисна юмруци и шумно си пое дъх.
Ридра чакаше. Бавно, сантиметър по сантиметър местеше пръста си по екрана на регистратора, където се появяваха и изчезваха имена.
— Хубавичка — повтори Рон. — Да обича спорта. Кети много-много не си падаше по него… Често съм си мислил, че за мен би било по-добре да е спортистка. Най-добре си пасвам с хора, които обичат борбата… И да притежава мигновена реакция, като Кети. Само…
— Само че — Кали унило отпусна ръцете си — това ще бъде съвсем нова личност и няма да има нищо, което да познаваме… Нека тя я подбере.
— Да — съгласи се Рон. — Избери ни добър Навигатор. Той ще ни обикне.
— Ако е такава, каквато искате — ръката на Ридра се колебаеше между две имена, — вие ще я обикнете ли?
Кали бавно кимна. Същото направи и Рон, но бързо. На екрана се появи име — Моли Тва, Първи Навигатор. Следваха координатите. Ридра ги набра на циферблата.
На двадесет и пет метра над тях нещо блесна. Един от стотиците хиляди ковчези излезе от стената. Силовото поле го подхвана.
Апаратурата за съживяване се изкачи, прие ковчега и се спусна обратно. Гробът се наклони. Изглеждаше доста мрачно. Отвътре бе покрит със скреж. Трепна за миг, фиксира се, нещо изщрака.
Вътрешната повърхност се замъгли, покри се с влага. Всички се приближиха, за да виждат по-добре.
Тъмно петно на тъмен фон. Движение под искрящото стъкло. То се отмести, откривайки тъмната й, топла кожа и изплашения поглед.
— Всичко е наред — каза Кали и я докосна по рамото. Тя се надигна, погледна ръката му и пак се отпусна. Рон застана до Втория Навигатор.
— Привет!
— Е, мис Тва — продължи Кали. — Отново сте жива. Ще ни обикнете ли?
— Нини ни нени? — лицето й изразяваше учудване. — Нико вапи хопа?
Рон се огледа изумен:
— Струва ми се, че не говори на английски!
— Да, знам — усмихна се Ридра. — Но иначе е самото съвършенство. По този начин ще имате достатъчно време, за да се опознаете, преди да кажете нещо наистина глупаво. Тя ще заобича борбата, Рон.
Юношата погледна към момичето. Косата й имаше цвят на графит и беше късо подстригана. Устните й бяха посинели от студа.
— Вие борите ли се?
— Нини ни нени? — отново попита тя.
Кали си дръпна ръката и направи крачка назад. Рон се почеса зад ухото.
— Е? — обади се Ридра.
Кали вдигна рамене.
— Ами… не знам.
— Тя е хубавичка — каза Рон. — Ти си хубава. Не се страхувай. Пак си жива.
— Нинаогапа! — тя хвана Кали за ръката. — Джи, ни усику ау мкана? — очите й се отвориха широко.
— Моля те, не се бой! — Рон докосна дланта на ръката, която държеше Кали.
— Силеви лугха йену — тя поклати глава. Жестът й изразяваше недоумение. — Сикудживени нини нени. Нинаогама.
Рон и Кали тъжно се спогледаха и поклатиха глави.
Ридра застана между тях и заговори с момичето. След доста размисъл то кимна.
— Тя казва, че ще дойде с вас. Загубила е двама от тройката си преди седем години. Завоевателите са ги убили. Затова отишла в Моргата и се умъртвила. Казва, че ще дойде с вас. Ще я вземете ли?
— Все още е наплашена — каза Рон. — Моля те, не бива. Няма да те обидя. И Кали също — той ласкаво говореше на момичето.
— Ако тя дойде с нас — каза Кали, — ще я вземем.
Митничарят леко се изкашля.
— Къде мога да получа нейния психоиндекс?
— На екрана. Вдясно.
Чиновникът се върна при регистратора.
— Добре — извади тефтера си и започна да преписва цифрите. — Но сега имам само информацията отделно за всеки.
— Сглобете я — поръча му Ридра.
Епълби направи нужните изчисления и учудено заяви:
— Капитан Вонг, мисля, че набрахте екипаж!
VI
Скъпи Моки!
Когато получиш това писмо, аз от два часа ще летя. След половин час ще се развидели. Искам да поговоря с теб, но реших да не те будя отново.
С чувство на носталгия се качих на борда на стария кораб, строен в заводите на Фобос8. Казва се „Рембо9“ (името е намек за стихотворението на Артър Рембо „Пияният кораб“ — помниш ли? Идеята беше на Моуъл). Названието предизвиква у мен приятни спомени. Потеглям след двадесет минути.
Стоя до товарния шлюз и оглеждам космодрума. Черните игли на корабите се извисяват около мен. На изток се виждат сините сигнални огньове и трептенията на силовите мезонни полета. В момента всичко е спокойно. Мисля си за безумната нощ, през която набрах екипажа — минах през целия Транспортен град, ходих в Моргата, возих се на метро и монорелсова линия… Толкова гръмка и бурна в началото, а сега е толкова спокойна.
8
Фобос — един от двата спътника на Марс
9
Артюр Рембо — френски поет от ХIХ в. (1854 г. — 1891 г.)