Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
— Нищо няма да остане скрито! — тихо, но също рязко му отвърна свещеникът и през ума на Корбет мина, че Белът е по-самоуверен от предишната вечер. Кимна в знак на съгласие и позволи на Белът да го съпроводи до главната порта на църквата.
Преддверието на църквата беше тъмно, миришеше на влага и мухъл. Корбет спря и се огледа. Вниманието му привлече малка обкована с желязо врата от лявата му страна. Остави всичко и тръгна към нея, за да я отвори.
— Заключена е — самодоволно рече Белът. — Така е от месеци. Води нагоре към камбанарията и тавана на кулата, но ако искаш…
Думите му заглъхнаха, сякаш беше отегчен.
— Да — ядосано рече Корбет. — Искам. Отвори я!
Свещеникът изкриви устни в усмивка, запрехвърля тежката връзка с ключове, която се люлееше на колана му и накрая отключи. Вратата се отвори с пронизително скърцане на ръждивите панти. Корбет бързо подмина свещеника и се заизкачва по влажното, плесенясало, извито стълбище. Камбанарията беше на върха, грамадните медни камбани висяха безмълвни. Корбет им хвърли бегъл поглед, издърпа тежкото желязно резе и започна да блъска и повдига масивния дървен капак на тавана. Накрая успя да го помръдне и отвори нагоре със скърцане.
Вятърът облъхна лицето на Корбет, щом се показа през капака. Застана на покрива на кулата. Приближи се до назъбената стена и погледна зашеметено надолу към ветровитата Чийпсайд, която изглеждаше толкова тясна под нозете му. Виждаше се как градът се простира от двете й страни, редица от покриви и къщи продължаваше на юг, а кафявата земя и заснежените полета на север — до Нюгейт и нататък отвъд старата градска стена. Корбет огледа около кулата. Възможно беше някой да е успял да се скрие там и после да се промъкне надолу в църквата, но капакът, както и вратата към кулата изглеждаха така, сякаш от години не са използвани. Дъкет, стражите и половин Чийпсайд щяха да се събудят, ако е имало натрапник, който се вмъква по този път. Корбет поклати глава и се върна обратно при свещеника, който го чакаше с ехидна усмивка на жълтеникавото си лице.
— Откри ли нещо, мастър Корбет?
Корбет пренебрегна подигравката в гласа на свещеника и огледа входа на кулата. В един от ъглите от малка пролука на тавана се провесваха въжета за камбаните. Под тях бяха скупчени други, навити както дойде. Имаше нови, имаше и стари.
— Оттук ли е взел въжето Дъкет?
Свещеникът кимна.
— Да — отговори той. — Трябва да е дошъл тук и да е взел въжето, после се е върнал в олтара.
— На тъмно ли? — попита Корбет.
— Накъде биеш? — рече отецът дръпнато.
— Натам — заговори бавно Корбет, — че Дъкет е стоял на тъмно в олтара и после тихичко е отишъл в мрака да си вземе въже, с което да се самоубие, нали така?
— Имаше свещ — припряно му отговори свещеникът.
— И да е имал — отвърна Корбет, като посочи с ръка притвора, — не я използвал. По пода няма пресни следи от восък!
Погледна към Белът и с удовлетворение забеляза, че ехидната му усмивка се е стопила.
— Силно развълнуван човек — продължи мисълта си Корбет, — със свещ в ръка, който пристъпва из мрака. Ръката му трябва да е била несигурна — той потри пода с върха на ботуша си, — тогава тук восъкът щеше да е повече от мръсотията!
Корбет се обърна и влезе в нефа. Широка, покрита с плочи пътека водеше чак до преградата пред олтара. Преградата представляваше дървена решетка с грамадна врата в средата — през нея се влизаше в олтарното помещение с издигнатия нависоко олтар, до който водеха стъпала. От двете страни на нефа се редяха ниски, масивни колони. Трансептите бяха мрачни и пусти, единствените предмети в тях бяха струпаните дървени пейки. По някога белите варосани стени имаше стенописи. Високо на стените и в двата трансепта се редяха малки овални прозорци. Корбет ги огледа. Капаците на всички бяха здраво залостени отвън и отвътре. На един от прозорците капаците висяха на разхлабените си панти, но той беше прекалено малък, за да може през него, незабелязано за Дъкет и стражите, да се промъкне човек.
Корбет уви плаща около себе си и навлезе навътре в трансепта. Писарят носеше ботуши с високи токове и ехото от стъпките му огласяше нефа. Чуваше как зад него свещеникът припряно ситни като пълзящ по тръба плъх. Корбет влезе в олтарната част. Масивният дървен църковен престол стоеше ниско до белия каменен олтар. Нямаше нищо за гледане, но осъзна, че за първи път влиза в толкова празен и потискащ олтар. Камъкът се издигаше над него, пуст и безизразен, нямаше цветя или ленени покривки, които да покриват мрамора. Зад олтара на празната стена имаше избледнял стенопис. Над него самотен светилник мъждукаше в мрака. От двете страни имаше пейки. Корбет се обърна и вдигна очи. Видя прозорец във формата на трилистна детелина, замрежен с тел и затворен с рогови пластини. Капаците на останалите прозорци бяха затворени и повечето от светлината в църквата влизаше през него.