Тези луди, луди глезли

4.

През онази нощ, когато срещнах Зак, с мен се случи нещо. Честна дума, повече никога не хапнах петифура. Отминавах ги все едно не съществуват, а това е забележително, защото петифурите буквално са любимата ми храна след ваниловите тарталети от пекарна „Магнолия“.

Хлътнах по Зак от момента, в който го видях. Нещо в мен каза „щрак“ и аз се озовах във водовъртеж от силни емоции. Зак се оказа изумително романтичен. Чуйте само: още от другия ден след запознанството ни той ми звънеше непрекъснато и ме канеше да вечеряме заедно. Отказвах му през вечер, защото ако някой е привлекателен колкото него, той може да е с всеки, с когото пожелае, и затова е важно да не се представяш като леснодостъпна. Освен това стресът да се облечеш за вечеря е доста голям. Нуждаех се поне от четиридесет и осем часа пауза между две срещи с него, понеже нервите ми бяха изопнати до краен предел от любов и се налагаше да се посъвзема.

Зак, естествено, имаше и други черти, които ме размекваха напълно. Например да ходиш до Бразилия с него бе по-приятно отколкото с всички други малко на брой мъже, с които бях стигала дотам. Имам предвид, че той неизменно откриваше Рио, докато повечето мъже се ограничаваха само до предградията, преди да поискат да си вървят. Сякаш обожаваше всичко у мен, включително и лошите неща. Например стори му се страшно чаровно, когато една вечер предложих да сготвя, но накрая поръчах да ни донесат храна от ресторант. Като истинско нюйоркско момиче умеех единствено да приготвя препечена — в повечето случаи изгорена — филийка. Възнаграждаваше ме, правейки невъзможно романтични неща. Изпращаше ми букети божури (любимите ми цветя) пет дни поред с бележка към всеки. На първата пишеше „За“, на втората — „моята“, на третата — „една“, на четвъртата „и“, а на последната „единствена!“. За моята една и единствена! Беше прекалено трогателно, за да се опише с думи. Цяла седмица не хапнах нищо.

Зак се оказа изключително талантлив в правенето на подаръци. Непрекъснато откриваше мечтани от мен неща, без да съм подозирала за съществуването им, докато не ми ги поднесе. За рождения ми ден ме изненада с красива черно-бяла фотография от серията „Удавници“, която бе завършил преди няколко години. (Снимката представлява изображение на опожарен камион, наполовина потънал във водите на езеро. Сигурно изглежда странен подарък за рожден ден, но аз бях възхитена.) Ето списък на някои от другите подаръци: подвързано с кожа първо издание на личната ми библия — „Мъжете предпочитат блондинки“; кутия за бижута от „Аспрей“; бебешко розова хартия за писма с монограма ми от „Джон Л. Стронг“, каквато трябва да поръчаш седмици предварително, ако не си Зак и не си в състояние да ги омаеш и очароваш дотолкова, че да ти я приготвят за един ден; древен перуански шал с ресни от битпазара в Лима.

Зак обичаше да ме води на вечеря в закътани, неизвестни ресторантчета. От всички тях „Йо Йо“ на Източна Шестдесет и четвърта улица ми беше любим. Близо е до Медисън Авеню, с малък прозорец, през който се виждат треперещите пламъчета на свещи и приглушеното осветление на полилеите. Сядаше се на тапицирани с кадифе пейки пред малки, лакирани в черно маси. Стените са боядисани в избеляло синьо, а старинни паравани отделят масите. Честна дума, като влезеш там, изпитваш усещането, че сте единствената влюбена двойка на света. Вечерта, когато отидохме там — разточителна вечеря, за да отбележим двумесечния си юбилей, — краката на Зак останаха преплетени с моите през цялото време сякаш никога нямаше да ме пусне. Смяхме се, хилихме се и се целувахме, докато си тръгнем. Изблиците на веселие се предизвикваха от такива незначителни неща като пържените в олио от трюфели картофи или нещо не по-малко налудничаво.