Тези луди, луди глезли
- Автор: Сайкс Плам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тези луди, луди глезли». Краткое содержание книги:
— Ти по-красива от Емпайър Стейт Билдинг!
— Очарователен си — увери го Джули.
Ослепителната й усмивка окуражи италианеца да продължи:
— Не, не, не…… Ти по-красива от Рока-фелър център.
Намеси се представителният русокос наследник на бизнеса с недвижими имоти:
— Маурицио, прости ми, но не съм съгласен. Тази жена е по-красива от Пентагона.
Никога не бях чувала мъж да сравнява жена с правителствена сграда. Джули вероятно се е поласкала, защото веднага зададе ключовия си въпрос.
— Какво предпочиташ — да те кара шофьор или ти да шофираш? — попита тя с красива усмивка.
Оказа се, че всички предпочитат шофьорите, все едно е религиозна догма; към това мнение се присъединиха дори продуцентът на музика, от полски произход, седнал отсреща, и тринадесетият мъж, който се оказа актьор от Ел Ей, родом от Минесота. (Навярно Мъфи се е размекнала и все пак е позволила един да се промъкне.) Оказа се също, че освен шофьори всички имат и пилоти, защото притежаваха самолети, с изключение на актьора — той взимал назаем самолета на „Уорнър Брадърс“ почти „през цялото време, а на борда можеш и да пушиш червено «Боро», което е направо върховно!“
Мъжете се впуснаха да обсъждат височини, навигационни уреди и пури — теми, вероятно много по-интересни, отколкото ми се струваше на невежа като moi, защото мъжете в Ню Йорк почти никога не говорят за нищо друго. Никой не обръщаше внимание на Джули, на моя милост или на някое от другите момичета на масата. Джули отвори обсипаната си със златни пайети чантичка, извади червило и започна да го нанася върху устните си — тик, който неизменно се появява, почувства ли се изключително отегчена — и подметна:
— Вие, момчета, защо не се държите малко по-земно?
Изказването на Джули ми се стори малко странно, защото самата тя неведнъж е повтаряла, че единственото земно нещо, което я интересува, са диамантите. Музикалният продуцент я потупа покровителствено по ръката и отвърна:
— Защото иначе не се забогатява, скъпа.
— Толкова си забавен — каза Джули саркастично, но той изглежда не забеляза, защото продължи да обсъжда качествата на пурите с наследника на бизнеса с недвижими имоти.
Мъжете продължиха да не обръщат внимание на никого, освен на себе си и самолетите си, и Джули, която притежаваше таланта да пренасочва вниманието отново към своята персона, заяви:
— Аз имам сто милиона долара. — ЕС млъкнаха. Затова Джули продължи: — Все за мен.
Изведнъж всички започнаха да проявяват изключителен интерес към нея, тя обаче кокетно обяви:
— Извинете ме, но отивам да се самоубия в едното място.
Докато я нямаше, обясних, че поведението й е съвсем нормално и че тя винаги така постъпва, когато е изключително отегчена от компанията и мисли, че хората се интересуват от нея заради богатството й, а не заради омайващата й същност. Всички мъже придобиха засрамено гузен вид, затова продължих:
— Не се притеснявайте. Всички освен мен харесват Джули заради парите й и няма защо да се смущавате. Тя е свикнала. Дори приятелите й от детската градина са играели заедно с нея само защото родителите им казвали, че е богата.
Стори ми се, че успях да разсея една изключително неловка атмосфера — всички видимо си отдъхнаха и започнаха да ме разпитват откъде е богатството на Джули. Понякога истински съжалявам принцесите от Парк авеню: обръщат си гърба само за две секунди и изведнъж всички започват да разпитват колко пари притежават или ще притежават. Аз, естествено, отказах да разкрия нещо толкова лично, каквото е източникът на богатството на семейство Бергдорф.
— Тя е от рода Бергдорф? Нищо чудно, че косата й е съвършено руса — възкликна тъмнокосо момиче отсреща. — Дали ще ме свърже с Ариет, как мислиш?
Нюйоркските момичета постоянно искат услуги от съвършено непознати хора. Приемат легендата за страната на неограничените възможности съвсем буквално.
Както и да е, докато Джули всъщност не се самоубиваше в тоалетната, се случи нещо смайващо. Мерна ми се ЕС. На маса в далечния ъгъл зърнах потенциално идеалния мъж: висок, строен, с тъмна коса и още по-тъмни очи, облечен в сако, но без вратовръзка. (Обожавам мъж, който проявява подобна непредпазливост и не слага вратовръзка, когато трябва.) Но сериозно — той беше невероятно привлекателен и излъчваше страхотен чар като английския всепризнат красавец Джъд Лоу. Моментално загубих всякакъв апетит; така става, когато чуя па-де-дьото на Чайковски от „Лебедово езеро“. Осезаемата романтика на някои неща те кара да изпитваш усещането, че никога повече няма да ядеш. Достатъчно е Хъмфри Богарт само да погледне Ингрид Бергман в „Казабланка“ и мен буквално ме грози опасността да умра от глад, ако не внимавам.