Град от кости
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321265
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
— Мамо?
— О, Клеъри. О, слава Богу. — Клеъри усети да я полазват тръпки по гърба. Майка й звучеше паникьосано. — Чуй ме…
— Всичко е наред, мамо. Добре съм. Прибирам се вкъщи…
— Не! — Гласът на Джослин бе прегракнал от ужас. — Не се прибирай вкъщи! Разбра ли, Клеъри? Да не си посмяла да се прибереш. Иди у Саймън… иди направо у Саймън и остани там, докато успея… — От другата страна на линията я прекъсна някакъв шум: звук от падане, разбиване, нещо тежко стържеше по пода…
— Мамо! — извика Клеъри в телефона. — Мамо, добре ли си? От телефона се чу бръмчене. Гласът на майката на Клеъри успя да го превъзмогне:
— Само ми обещай да не се прибираш вкъщи. Иди при Саймън и се обади на Люк… кажи му, че той ме е намерил… — Гласът й бе заглушен от силен трясък, сякаш нещо тежко бе паднало на земята.
— Кой те е намерил? Мамо, обади ли се на полицията? И… — Нейният отчаян въпрос бе прекъснат от шум, който Клеъри никога нямаше да забрави — рязък, стържещ шум, последван от удар. Клеъри чу как майка й си пое дълбоко въздух, преди да проговори, гласът й прозвуча зловещо тихо:
— Обичам те, Клеъри.
Телефонът прекъсна.
— Мамо! — изпищя Клеъри в телефона. — Мамо, там ли си? — Разговор приключен, бе изписано на дисплея. Кое ли бе накарало майка й да прекъсне връзката така? Да не би да…
— Клеъри — каза Джейс. За пръв път го чуваше да произнася името й. — Какво има?
Клеъри не му обърна внимание. Тя трескаво натисна бутона за бързо избиране на домашния им телефон. Единственият отговор, който получи, бе сигналът заето…
Ръцете на Клеъри започнаха да треперят, без да може да ги спре. Когато се опита отново да набере номера, телефонът се изплъзна от треперещите й пръсти и тупна тежко на паважа. Тя падна на колене, за да го вземе, но той се бе счупил, виждаше се дълга пукнатина отпред.
— По дяволите! — извика през сълзи и хвърли телефона.
— Стига — Джейс й помогна да се изправи. — Случило ли се е нещо?
— Дай ми телефона си — каза Клеъри, като измъкна черния метален предмет от джоба на ризата му. — Трябва да…
— Това не е телефон — каза Джейс, като се опита да си го вземе обратно. — Това е сензор. Няма да ти свърши работа.
— Но аз трябва да се обадя в полицията!
— Първо ми кажи какво се е случило. — Тя се опита да измъкне китките си, но неговата хватка беше много здрава. — Аз мога да ти помогна.
Клеъри усети, че се изпълва с ярост, която изгаряше вените й. Без дори да се замисли, тя замахна към лицето му, ноктите й се забиха в бузата му. Той подскочи от изненада. Разплакана и вече свободна, тя се втурна към светлините на Седмо Авеню.
Когато стигна до улицата, тя се обърна да види дали Джейс не тича след нея. Но тротоарът беше пуст. За миг се втренчи недоверчиво в сенките. Нищо не се помръдваше в тях. Тя се завъртя и хукна към вкъщи.
4
Ненаситният
Нощта ставаше все по-гореща, а тя тичаше с всичка сила към вкъщи и й се струваше, че плува във вряла супа. На ъгъла на тяхната улица Клеъри налетя на светофар, светещ червено, и започна нетърпеливо да снове нагоре-надолу с уморените си крака, докато изчакваше профучаващите покрай нея коли с включени фарове. Тя се опита да се обади още веднъж вкъщи, но Джейс не беше излъгал — неговият телефон не беше телефон. Поне не приличаше на телефоните, които Клеъри беше виждала преди. Върху бутоните на сензора нямаше изписани цифри, а само някакви странни символи, липсваше и дисплей.
Докато тичаше нагоре по улицата към дома си, тя видя, че прозорците на втория етаж светят, което беше знак, че майка й си е вкъщи. Добре, каза си тя. Всичко е наред. Но когато влезе в сградата, стомахът й се сви. Осветлението беше угасено и стълбището бе потънало в мрак. Сякаш в сенките се движеше някой. Разтреперана, тя се заизкачва по стълбите.
— Къде си мислиш, че отиваш? — каза един глас.
Клеъри подскочи.
— Какво…
Тя замръзна на мястото си. Започна да се взира в мрака и успя да различи силуета на широк фотьойл, изнесен пред затворената врата на Мадам Доротея. Старицата се беше настанила в него като натъпкана възглавница. Това, което Клеъри успяваше да види от нея в тази тъмнина, бяха само облите очертания на напудрено й лице, бялото дантелено ветрило в ръката й и зейналата й уста, докато говореше.