Град от кости

Пред нея внезапно се появи нещо, което приличаше на знак Не преминавай. Черно очертание, което наподобяваше око и пресичаше опакото на ръката му. Тя мигна и то изчезна.

— Татуировка?

Той се усмихна самодоволно и отдръпна ръката си.

— Знаех си, че ще я видиш. Но това не е татуировка — това е знак. Руни, които прогаряме върху кожата си.

— И те ти помагат да боравиш по-добре с оръжие? — На Клеъри й беше трудно да повярва, макар и не толкова трудно, колкото съществуването на зомбита.

— Различните руни са за различни неща. Някои са неизтриваеми, но повечето изчезват, след като бъдат използвани.

— И затова ли ръцете ти вече са почти без знаци? — попита тя. — Колкото и да се взирам?

— Именно. — Той сякаш беше доволен от себе си. — Знаех си, че имаш Зрението. — Той вдигна поглед към небето. — Скоро съвсем ще мръкне. Да вървим.

— Ние? Каза, че ще ме оставиш на мира.

— Излъгах те — каза Джейс, без дори сянка от неудобство. — Ходж каза да те заведа в Института. Иска да говори с теб.

— Защо иска да говори с мен?

— Защото сега ти знаеш истината — каза Джейс. — През последните сто години не е имало мундан, който да знае за нас.

— За нас? — повтори като ехо тя. — Искаш да кажеш, хората като теб. Хора, които вярват в демони.

— Хора, които ги убиват — каза Джейс. — Наричаме се ловци на сенки. Поне помежду си така се наричаме. Долноземците ни наричат с други имена.

— Долноземците?

— Децата на нощта, магьосниците, феите. Съществата, обитаващи това измерение.

Клеъри поклати глава.

— Предполагам, че с това не се изчерпват. Сигурно в това число влизат и, да кажем, вампири и върколаци, и зомбита?

— Разбира се — информира я надменно Джейс. — Въпреки че зомбита ще намериш доста по на юг, където са жреците на водун.

— Ами мумиите? Тях само в Египет ли ги има?

— Не ставай смешна. Никой не вярва в мумии.

— Не съществуват ли?

— Разбира се, че не — каза Джейс нетърпеливо. — Виж, когато се видите с Ходж, той ще ти обясни всичко.

Клеъри скръсти ръце пред гърдите си.

— Ами ако не желая да се видя с него?

— Проблемът си е твой. Можеш да дойдеш или доброволно, или насила.

Клеъри не можеше да повярва на ушите си.

— С отвличане ли ме заплашваш?

— Ако гледаш на нещата по този начин — каза любезно Джейс, — да.

Клеъри отвори уста и понечи да протестира, но бе прекъсната от пронизителен бръмчащ звук. Телефонът й отново звънеше.

— Можеш да се обадиш, ако искаш — каза великодушно Джейс.

Телефонът спря да звъни, после отново започна, високо и настоятелно. Клеъри се намръщи — майка й наистина й лазеше по нервите. Тя се извърна леко от Джейс и започна да рови в раницата си. Докато си намери телефона, той вече звънеше за трети път. Тя го залепи до ухото си.