Град от кости

— Ходж каза, че той не я е виждал, откакто я е донесъл тук. Мисля, че не го е грижа.

— Понякога се чудя дали той… Виж! Тя помръдна!

— Значи все пак ще оживее. — Въздишка. — Ще кажа на Ходж.

Тя чувстваше клепачите си като зашити. Клеъри си представяше, че усеща как кожата й се къса, докато бавно ги отваряше и погледна за първи път от три дни насам.

Видя над себе си чисто синьо небе, бели кълбести облаци и пухкави ангелчета с позлатени панделки, които се вееха на китките им. Мъртва ли съм?, запита се тя. Наистина ли раят изглежда така? Тя стисна очи и отново ги отвори, и тогава установи, че това, което бе видяла, всъщност беше дървена арка, по която в стил рококо бяха изрисувани облаци и херувими.

Скована от болки, тя се опита да се изправи в седнало положение. Всяка част на тялото й я болеше, особено тилът. Клеъри се огледа наоколо — бе положена в легло с ленени чаршафи, едно от дългата редица подобни легла с метални табли откъм главата. До нейното имаше малко нощно шкафче, върху което бе поставена бяла кана и чаша. На прозореца имаше дантелени пердета, които спираха светлината, но не и постоянния приглушен нюйоркски шум, който се чуваше отвън.

— Е, събуди се най-после — каза един дрезгав глас. — Ходж ще бъде доволен. Всички вече си мислехме, че ще умреш, докато спиш.

Клеъри се обърна към гласа, Изабел се беше настанила на съседното легло, нейната дълга, все така черна коса бе сплетена в две дебели плитки, които падаха до под кръста й. Вместо с бялата си рокля тя беше облечена с джинси и прилепнал по нея син потник, ала червеният медальон все така висеше на шията й. Тъмните й спираловидни татуировки бяха изчезнали, кожата й беше чиста като сметана.

— Съжалявам, че ви разочаровах. — Гласът на Клеъри стържеше като шкурка. — Това ли е Институтът?

Изабел завъртя очи.

— Има ли нещо, което Джейс да не ти е казал?

Клеъри се изкашля.

— Значи, това е Институтът, така ли?

— Да. Ти си в болницата, както може би вече си разбрала.

Изведнъж внезапна остра болка я накара да се хване за корема. Тя простена.

Изабел я погледна тревожно.

— Добре ли си?

Болката утихна, но Клеъри все още усещаше киселини в гърлото си и някакво странно замайване.

— Коремът ми…

— О, Боже. Съвсем забравих. Ходж каза да ти дам от това, когато се събудиш — Изабел посегна към керамичната кана и наля малко от съдържанието й в чашата до нея, която подаде на Клеъри. Тя беше пълна с някаква мътна течност, от която се издигаха струйки пара. Миришеше на подправки и на още нещо, нещо остро и непознато. — Не си яла нищо през последните три-четири дни — отбеляза Изабел. — Сигурно затова ти е зле.

Клеъри отпи предпазливо. Беше вкусно, засищаше и оставяше някак си млечен вкус.