Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Ситрин кимна отново. Капитанът я изгледа преценяващо — явно още се съмняваше, че може и да е малоумна.
— Така — каза той и ѝ обърна гръб. — Да тръгваме.
— Както кажете, сър — обади се тралгунът с дълбок тържествен глас.
Капитанът и тралгунът тръгнаха към водача на кервана и гласовете им бързо потънаха в уличната врява. Хитрецът — майстор Кит — пристъпи към Ситрин. Беше стар, в косата му имаше повече сиво, отколкото черно. Лицето му беше издължено и смугло. Усмивката му беше изненадващо топла.
— Добре ли си, синко? — попита той.
— Притеснявам се — каза Ситрин.
— За пръв път ли тръгваш с керван?
Ситрин кимна. Чувстваше се като идиот, който кима постоянно. Глухоням идиот. Усмивката на хитреца беше мека и успокоителна като на свещеник.
— Подозирам, че най-неприятна ще ти се стори скуката. След три дни на капрата гледката става крайно досадна.
Ситрин се усмихна, този път почти наистина.
— Как се казваш? — попита хитрецът.
— Таг — отвърна тя.
Той примигна и усмивката му сякаш изгуби част от топлотата си. Ситрин наведе глава, така че бретонът да покрие очите ѝ. Сърцето ѝ препускаше като лудо. Майстор Кит кихна и поклати глава. Когато проговори, гласът му бе все така утешителен като мека фланела.
— Добре дошъл в кервана, Таг.
Тя кимна отново и хитрецът се отдалечи. Сърцето ѝ забави ритъма си до по-нормални стойности. Ситрин преглътна, затвори очи и съзнателно отпусна мускулите на раменете и врата си. Не я бяха разкрили. Всичко щеше да е наред.
След час фургоните потеглиха. Най-отпред се движеше голямата кола на походната кухня, втори в колоната беше покрит фургон, който дрънчеше толкова силно, че Ситрин го чуваше от мястото си в кервана. Водачът тимзин обикаляше напред-назад покрай колоната, яхнал едра бяла кобила, и потупваше фургони, фургонджии и животни с дълга гъвкава пръчка, нещо като камшик. Когато стигна до нея, Ситрин тръсна юздите и извика на мулетата, както я беше учил Безел, когато още беше жив, когато още се усмихваше и флиртуваше с нея, бедната банкова повереница. Мулетата дръпнаха напред и водачът ѝ се разкрещя ядосано:
— Не толкова бързо, момче! Това да не ти е състезание, мамка му!
— Съжалявам — измрънка Ситрин и дръпна юздите. Едното муле изпръхтя и я погледна през рамо. Ъгълът на ушите му, реши смутено тя, определено изразяваше раздразнение. Подкара ги по-бавно. Водачът поклати глава и препусна към следващия фургон в колоната. Ситрин стискаше ожесточено юздите, но истината бе, че нямаше нужда да прави нищо. Мулетата си знаеха работата — просто следваха колата отпред. Бавно, с цената на викове и ругатни, керванът влезе във форма. Напуснаха широките улици на Стария град, минаха покрай каналите, които водеха към реката, минаха и по Моста на покровителя в сянката на двореца, кацнал високо над тях.
Ванаи, градът на детството ѝ, се точеше покрай нея. Ето го пътя към пазара, където Кам ѝ беше купила медена питка за рождения ден. Ей там пък беше сергията, където един обущарски чирак си открадна целувка от нея, а магистър Иманиел се ядоса и го наби. Беше забравила онази случка, но сега си я спомни. Минаха покрай къщата на учителя, където Ситрин ходеше да се учи на четмо и писмо като малка. Някъде в града бяха гробовете на майка ѝ и баща ѝ. Никога не беше ходила на гробовете им и сега съжаляваше.
Като се върнеше, щеше да отиде, каза си тя. Когато войната свършеше и светът се успокоеше, щеше да се върне и да види къде са погребани.
Скоро, твърде скоро, градската стена издигна снага пред тях, зид от светли камъни, висок два човешки ръста. Портата стоеше отворена, но пътят беше задръстен и това ги забави. Мулетата явно имаха опит с подобни престои, защото спряха и зачакаха търпеливо водачът на кервана да разчисти пътя, налагайки с камшика си хора и животни. Високо на кулата при портата стоеше мъж с лъскава гвардейска броня. Ситрин изтръпна, защото ѝ се стори, че мъжът е същият, който беше погледнал ухилен към нея от улицата в нощта, когато донесоха трупа на Безел. Гвардеецът извика, но не на нея, а на капитана.
— Ти си пъзльо, Уестер!
Ситрин затаи дъх, смаяна от тежката обида.
— Чумата да те тръшне, Досен — отвърна със същия тон капитанът и се ухили. Може би бяха приятели, което едва ли говореше добре за капитана, помисли си Ситрин. Но важното беше, че гвардеецът на принца не ги спря. Фургоните потеглиха отново, напуснаха със скърцане и друсане ванайския калдъръм и стъпиха на широкия зелен път от драконов нефрит. Карс се намираше на северозапад от Ванаи, но тук пътят се виеше на юг, успоредно на далечния морски бряг. Разминаха се с няколко каруци, пътуващи към града. Ниските хълмове се бяха окичили с есенната окраска на дърветата — червено, жълто и златно. Когато слънцето ги огрееше под определен ъгъл, все едно горяха пожари. Ситрин се изгърби на капрата. Ръцете ѝ се бяха схванали, ставаше ѝ студено на краката.