Ридание
- Автор: Стивотер Мэгги
- Серия: books of faerie #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712379
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Ридание». Краткое содержание книги:
която е и невъзможно да бъде отхвърлена…
– Не и ти, Ди. Справяш се и сама. И то доста впечатляващо. – Спря колата за секунда в края на алеята, свали прозореца, взе детелината от ръката ми и я пусна на пътя. – Къде е най-хубавият сладолед в този град?
– Изхвърли късмета ми! – възмутих се аз. – И всъщност аз работя в сладоледена къща.
– Страхотно! – възкликна той, но после млъкна внезапно. – Май прекалих с ентусиазма, а?
Засмях се с малко закъснение.
– Не разбрах, че се опитваш да бъдеш забавен.
Люк изпъшка, докато излизаше на главния път.
– Нарани чувствата ми с това „опитваш се”.
Ухилих му се в отговор.
– Просто трябва да се стараеш повече.
– Взех си бележка. А как да стигнем до това място?
– Вече си поел в правилната посока. На около километър и половина оттук е, вляво. „Ледът на Дейв”. – Но ти го знаеш, нали? Погледнах изпитателно към него, а той ми отвърна със същия изпитателен поглед, преди да извърне очи към пътя.
– Мисля, че го видях, като идвах насам – каза Люк. – Спомням си, че си помислих: „Днес е чудесен ден за сладолед”.
Разбира се, че беше чудесен ден за сладолед. Защо да не е? Изведнъж си дадох сметка, че двамата бяхме стигнали до негласно споразумение. Той се преструваше, че е нормален, а аз се преструвах, че му вярвам. Исках да му вярвам. Но не можех. В какво отношение не беше нормален, още не бях сигурна. Само се надявах, че няма нищо общо с брадви, маски и багажници на коли.
Въздухът отвън изглеждаше мръсен, може би защото беше толкова горещо, че асфалтът сякаш се изпаряваше от шосето. Жегата бе затиснала върховете на дърветата, листата им бяха приведени и не помръдваха; единственото движение беше това на колите, които бавно минаваха покрай тях по двулентовия път. Беше ден за мързелуване, съвършеният зноен летен ден.
– Тук – казах, без да е необходимо, и Люк зави към паркинга на „Ледът на Дейв”. Струваше ми се, че съм вземала този завой милиони пъти. В много отношения тук бях научила повече, отколкото в училище.
Люк спря колата на едно от сенчестите места в задната част на паркинга и погледна към квадратната бетонна постройка.
– Защо се нарича „Ледът на Дейв”?
– Ами по-рано, много, много отдавна, още преди да е имало хладилници, предполагам, продавали само лед на хората. Тогава лед, сега сладолед – „сладък лед”. Има логика, нали?
– Харесва ли ти да работиш тук?
Въпросът му ме накара да се замисля. Не помнех някой някога да ме е питал за това.
– Да. Знам, че звучи тъпо, но обичам да правя съвършени топки сладолед. Нали знаеш, да загребеш точното количество, да загладиш с въртеливи движения топката, да поставиш следващата на правилното място, за да прилепне идеално... – Спрях, защото той се засмя. – Какво?
– Значи казваш, че си перфекционист от доста време, а?
– О, я млъквай – сопнах му се сърдито. – Ще си вземем ли сладолед или не?
Люк изключи двигателя, без въобще да се впечатли от тона ми.
– Не съм виждал човек, който толкова бързо да се ядосва. Хайде, да вървим, моя ледена кралице.
– Не съм ледена – възмутих се аз, но излязох и го последвах на паркинга. Жегата извираше от асфалтовата настилка и прогаряше стъпалата през подметките на обувките. – Но съм любопитна.
Лицето му беше напълно неразгадаемо. Стъпи върху една от нарисуваните на паркинга линии и внимателно започна да се придвижва по нея. Аз тръгнах след него, пристъпвайки като гимнастичка по линията, сякаш беше греда и можех да падна и да се пребия.
– Любопитна съм за четирилистните детелини – повторих аз. – За това, че носят късмет. И други неща, каза ти. Какви други неща? За какво могат да бъдат полезни?
– За храна на конете?
Кретен. Не можеше да намеква така за нещо и после да се прави на разсеян. Не беше честно.
– Друго? – настоях упорито.
Гласът му беше напълно спокоен.
– Плашат змиите.
– Още?
– Лекуват ухапване от скорпион.
– Още?
– С тях можеш да виждаш феите – каза Люк. Отскочи от рисуваната линия обратно на алеята. – Пфу. Успях. – Хвана ръката ми и ме повлече след себе си. – Сега спри да се правиш на умна и да си вземем малко сладолед.
Нямаше да го оставя да се отърве толкова лесно. Спрях пред вратата.
– Колко умна?
Той размаха пръст към мен.
– Ето това харесвам в теб. Ти слушаш. Наблюдаваш. Така си се научила да правиш всичко толкова добре, докато всички останали само се надвикват. Хайде, моля те, стига си ме анализирала, наистина ми се яде сладолед.