Ридание

      Усетих, че се изчервявам.

      –  Както правиш тук?

      Люк повдигна рамене и се усмихна.

      –  Задоволявам любопитството си. – Светлите му сини очи се спряха на детелината, която още държах в ръка, и като че ли усмивката му изчезна. – Къде я намери?

      –  Майка ми я намери. Не ти ли харесва? Нали се предполага, че носят късмет.

      –  И други неща. – Посочи Ръж. – Този звяр твой ли е?

      Гласът му беше нежен, макар че Ръж не му беше дал причина за това – все още стоеше свит в тревата с настръхнала на гърба козина.

      –  Да. Ръж. Стар е като света. С нас е, откакто се помня, но не мисля, че някога съм го виждала такъв.

      –  Изглежда добро куче. – Люк извърна лице към мен, докато говореше, но гласът му звучеше замислено. – Умно куче.

      –  Такова е.

      Чухме как вратата на кухнята се отвори и двамата погледнахме едновременно натам. Дилия се провикна:

      –  Защо не влезете вътре? Навън е горещо! – Очевидно ни предстоеше кръстосан разпит.

      Преди да кажа каквото и да било, Люк се обади:

      –  Ще се върнем след час! Отиваме за сладолед!

      Погледнах го въпросително.

      –  Искаш да бъдеш спасена, нали?

      Не знаех как да реагирам. Не бях имала някакви по-сериозни връзки с момчета в гимназията, но сега чувствах, че дори и да не беше така, нищо от наученото не би могло да ми помогне по отношение на Люк Дилън.

      Той извади ключовете си – не беше обикновен ключодържател, а връзка с множество ключове. Поне петнайсет или двайсет. Аз имах само два, закачени на висулка във формата на риба. Замислих се дали ключодържателят разкрива нещо за характера на собственика си.

      –  Ще се кача само да си взема парите – казах най-накрая.

      Люк отвори тържествено пред мен вратата на колата.

      –  Аз черпя. Извинете ме за вида на „каретата” ви, кралице. Изглежда зле, но пушекът все пак остава отвън.

      Поколебах се за секунда, преди да вляза в старото ауди. Вътре беше горещо и задушно, въпреки че Люк току–що беше излязъл от него. Калъфите на седалките бяха меки, сиви и леко мъхнати и много приличаха на тези от всички стари коли на баба ми. Вътре миришеше като самия Люк – същият аромат, който помнех от вчера, когато се наведе към мен. От спомена стомахът ми пак се преобърна.

      Той се качи в колата от другата страна и започна да настройва климатика и да натиска разни копчета по същия спокоен и същевременно леко небрежен начин, по който свиреше на флейта. Студен вятър задуха от процепите и ми напомни как четирилистната детелина беше кацнала на ръката ми по-рано тази сутрин. Инстинктивно потръпнах.

      –  Студено ли ти е? – Люк погледна към мен, а после сякаш разчете мислите ми и сведе очи към детелината, която още държах в ръка. – Нямаш нужда от нея.

      Докато потегляхме, поставих детелината пред въздушната струя, идваща от климатика, и се загледах в разлюлените от въздуха листенца.

      –  Всеки има нужда от късмет.