Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Не можех да повярвам на това. Казвам ви, исках да го видя как се гърчи — нали съществува професионална чест! Двамата други, които не влизат в сметката, забелязаха своя капитан и почнаха бавно да се приближават към него. Разговаряха, както вървяха, а аз не ги забелязвах, сякаш бяха невидими за невъоръженото око. Усмихваха се — може би си разменяха шеги. Видях, че единият от тях е със счупена ръка, другият — дългият с побелелите мустаци — беше старшият механик, личност в много отношения забележителна. За мен те бяха нищо. Приближиха се. Капитанът тъпо загледа земята; изглежда, че от някаква страшна болест, от тайнственото действие на непозната отрова той бе подпухнал, приел неестествени размери. Вдигна глава, видя двамата, които се бяха спрели пред него, и като изкриви издутото си лице, отвори уста — изглежда, за да заговори. Но тук някаква мисъл му дойде в главата. Дебелите възлилави устни беззвучно се стиснаха, той решително закрачи, сякаш се търкаляше към вехтата гари и почна да дърпа дръжката на вратата с такова зверско нетърпение, че аз зачаках да видя как каретата ще се събори на една страна заедно с понито. Кочияшът, откъснат от изследването на своето стъпало, прояви на часа всички признаци на краен ужас и като се хвана здраво с двете ръце за капрата, се обърна и почна да гледа как огромното туловище влиза в неговото превозно средство. Малката гари шумно се люлееше и тресеше, а алената гънка на отпуснатата шия, огромните, напрегнали се бутове, широкият гръб на ивици — оранжеви и зелени — и мъчителните усилия на тази пъстра и отвратителна човешка маса създаваха впечатление за нещо нереално, смешно и страшно като гротескните и ярки видения, които плашат и замъгляват съзнанието по време на треска. Той изчезна вътре. Чаках покривът да се разцепи на две, малкият сандък на колела да се разпукне като кутийка на узрял памук, но каретата само хлътна надолу, изщракаха присвитите пружини и внезапно една от щорите шумно се спусна. Показаха се раменете на капитана, притиснати в малкия отвор, главата му се провеси навън, огромна, люлееща се като завързан балон — потна, ядосана, пухтяща. Той размаха заплашително към кочияша едрия си юмрук, червен като къс сурово месо. Почна да му реве да тръгва, да върви. За къде? За Тихи океан ли? Кочияшът изплющя с камшика си; понито изпръхтя, вдигна се на задните си крака и с галоп се понесе напред. Накъде? За Апия? За Хонолулу? Капитанът имаше на разположение шест хиляди мили тропически пояс и аз не чух точния адрес. Пръхтящото пони в един миг го отнесе във „вечността“ и повече не го видях. И не само това: не срещнах никого, който да го е виждал оттогава, когато изчезна от погледа ми, седнал във вехтата малка гари, която сви зад ъгъла, вдигайки облак прах. Шишкото замина, изчезна, изпари се; и това, че той сякаш отнесе със себе си и каретата, ми се стори нелепо, тъй като нито веднъж не срещнах оттогава доресто пони с разкъсано ухо и печален кочияш тамил с болно стъпало. Тихи океан е наистина голям; но дали капитанът намери поле за проява на своите таланти или не — фактът си остава факт: той изчезна в пространството като вещица, яхнала дръжката на метла.