Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Той шеговито ми смигна. Пот капеше върху него от челото ми; куртката ми от тик бе залепнала за мокрия ми гръб; следобедният ветрец бързо се носеше над редицата празни кревати, твърдите гънки на завесите се полюшваха, потраквайки с халките си в месинговите корнизи, завивките на празните легла се вееха, повдигайки се безшумно над голия под, а аз треперех целият. Лекият ветрец на тропиците лудуваше в голото болнично отделение като зимния вихър, който бушува в старата ни плевня у дома.
— Не му позволявайте да почне пак да крещи, мистър! — извика отдалеч пострадалият при злополуката; неговият отчаян, сърдит вик отекна в болничната стая като ехо в тунел. Ръката, която бе впила пръсти в рамото ми, пак ме дръпна надолу; дългият многозначително смигна.
— Знаете ли, корабът така гъмжеше от тях и ние трябваше да се измъкнем съвсем тихичко — бързо прошушна той. — Всичките розови. Розови — и огромни като мастифи. На главата с по едно око, а около отвратителните им уста — нокти. Пфу!
Той почна да подскача конвулсивно, сякаш през него бяха пуснали галваничен ток, под одеялото се очертаха слабите му крака; тялото му трептеше като необтегната струна на арфа. И изведнъж ужасът, затаил се в стъклените му очи, се изля навън. Лицето му — спокойно, благородно лице на стар войн — се изкриви: то стана отвратително хитро, предпазливо, безумно изплашено. Той сподави вика си.
— Шшт… Какво правят те там сега? — попита той, като посочи предпазливо към пода и плахо понижи глас. Разбрах значението на този жест и ми стана противна собствената ми проницателност.
— Всичките спят — отвърнах аз, като се вглеждах в него. — Точно така. — Той очакваше това; тъкмо тези думи можеха да го успокоят.
Дългият си пое дъх.
— Шшт… Тихо, тихо. Аз съм отдавна тук. Зная ги тия твари. Трябва да смачкаш главата на първата, която се раздвижи. Твърде много са и корабът няма да издържи повече от десет минути.
Той отново се задъха.
— По-живо! — извика изведнъж и викът му премина в проточен вопъл. — Всичките се събудиха… те са милиони! Идват към мен! Почакайте! О, почакайте! Аз ще ги мачкам като мухи! Почакайте ме! Помоощ!…
Този продължителен и силен вик завърши моето поражение. Видях как пострадалият при злополуката отчаяно вдигна ръце към бинтованата си глава; санитарят с бяла престилка, която стигаше до брадата му, се показа в далечния край на отделението — дребна фигурка, сякаш наблюдавана през телескоп. Признах се за победен и без да губя време, излязох в коридора през една от стъклените врати. Воят ме следваше по петите като отмъщение. Озовах се на една безлюдна площадка и изведнъж всичко около мен стихна; слязох по лъскави, голи стъпала сред тишина, която ми даваше възможност да събера мислите си. Долу срещнах един от лекарите на болницата; той вървеше по двора и ме спря.
— Дойдохте да навестите своя матрос ли, капитане? Мисля, че утре можем да го изпишем, но тези юнаци нямат никаква представа, че трябва да си пазят здравето. Знаете ли, при нас дойде старши механикът от онзи поклоннически кораб. Интересен случай. Един от най-лошите видове на делириум тременс. Три дни пил, колкото могъл, в кръчмата на онзи грък или италианец. Резултатите са налице. Казват, че изпивал на ден по четири бутилки бренди. Изумително, ако е истина. Човек може да помисли, че вътрешностите му са направени от листово желязо. Е, главата му, разбира се, не издържа, но най-интересното от всичко е, че в бълнуването му има известна система. Опитвам се да си изясня това. Необикновено явление — нишка на логика при такъв делириум. По традиция би следвало той да вижда змии, но не ги вижда. В наше време добрите стари традиции не са на почит. Уви! Преследват го видения… жабешки… Ха-ха! Не, сериозно ви казвам, не бях срещал досега такъв интересен субект сред големите пияници. Виждате ли, след такова юнашко пиене би трябвало да умре. О, това е здрав човек! Прекарал е двайсет и четири години в тропиците. Непременно трябва да го видите. Видът на този стар пияница е благороден. Най-необикновеният човек, когото съм срещал някога… разбира се, от медицинска гледна точка. Искате ли да го видите?
Аз слушах лекаря, проявявайки от учтивост необходимия интерес, но после със съжаление измърморих, че нямам време, и побързах да му стисна ръка за сбогом.
— Чуйте — извика лекарят подир мен, — той не може да се яви в съда. Как мислите, показанията му ще бъдат ли съществено важни?