Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Да, действително бяха те — тримата от тях, — хора като хора, а четвъртият толкова пълен, колкото човек не трябва да бъде; след хубава закуска бяха току-що слезли от парахода на „Дейл Лайн“, идващ от Англия, пристигнал около час след изгрева на слънцето. Не можеше да има грешка; от пръв поглед познах забележителния капитан на „Патна“ — най-дебелия човек в тропиците, които като пояс обвиват нашата добра старица Земя. Освен това около девет месеца по-рано аз го бях срещнал в Семаранг24, На рейда товареха неговия параход, а той ругаеше тираничните институции на германската империя и по цели дни се наливаше с бира в задната стаичка на Де Йонг; накрая Де Йонг, който, без да му мигне окото, му вземаше по цял гулден за бутилка, ме повика настрана и като сбърчи дребничкото си лице с груба кожа, поверително ми заяви:

— Търговията си е търговия, капитане, но от този човек ми призлява. Пфу!

Застанал под сянката, аз го гледах. Той изпревари малко спътниците си и слънчевите лъчи, които падаха върху него, особено рязко подчертаваха пълнотата му. Напомни ми дресирано слонче, което ходи на задните си крака. Костюмът му беше екстравагантно колоритен: нечиста пижама с яркозелени и тъмнооранжеви отвесни райета, скъсани сламени чехли на бос крак и нечий много мръсен и захвърлен поради непотребност тропически шлем; шлемът му беше с два номера по-малък и се крепеше на голямата му глава с конопена връвчица. Вие разбирате, че на такъв човек няма да му провърви, ако трябва да се преоблече в чужди дрехи. Отлично. И тъй, той стремително се носеше напред, без да гледа нито надясно, нито наляво, мина на три стъпки от мен и какъвто си беше простодушен, изкачи на един дъх цялата стълба, която водеше към Управлението на пристанището, за да направи доклада или донесението си — наречете го както щете.

Очевидно той най-напред се бе обърнал към главния инспектор по наемане на корабни екипажи. Арчи Рътуъл току-що бил пристигнал в управлението и както по-късно разказваше, бил готов да започне трудовия си ден със строга лекция за главния си кларк. Някой от вас сигурно познава този кларк — услужлив, дребничък португалец мелез със страшно тъничка шийка, който вечно е нащрек да получи от капитаните нещо за ядене — парче солена сланина, торбичка сухари, картофи или нещо друго. Помня, един път му подарих жива овца, останала от корабните ми запаси; не че очаквах от него някаква услуга — както ви е известно, той не може нищо да свърши, — но ме трогваше детската му вяра в свещеното право да получава по нещичко. По своята сила това чувство бе едва ли не прекрасно. Черта на неговата раса — или може би на две раси, — както и на климата… Е, както и да е. Във всеки случай знам, че той сега ще ми бъде приятел до гроб.