Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Камата, шперцовете и бръснача също бяха там, но Сталкон избра именно арбалета.
— Джуджета ли са го правили?
Без да ми дава време дори да кимна, кралят насочи арбалета към изправените в далечния ъгъл на стаята древни доспехи и дръпна спусъка. Тетивата звънна, арбалетният болт изсвистя и попадна точно в процепа за наблюдение на рицарския шлем. Шутът комично запляска с ръце. Умееше да стреля кралят. Въобще той много неща умееше. И ги умееше добре. Кралят обичаше народа си, въпреки че държеше здраво юздите на кралството си и беше потушил жестоко няколкото бунта, възникнали по време на пролетния глад. Просто негово величество освен короната беше наследил и знания от баща, дядо и прадядо. Всички от династия Сталкон бяха велики умове, в страната се носеха легенди за това.
Кралят не увеличаваше данъците, но не ги и намаляваше, беше разхлабил юздите на търговците, но го направи така, че те да плащат такса, ако искат да търгуват във Валиостр, също така вземаше пари от гилдията на крадците и убийците, не се караше с маговете, а се вслушваше в съветите им, макар в крайна сметка да правеше това, което смяташе за нужно. Не притесняваше другите приятелски настроени към хората раси и те се отплащаха на краля ако не с приятелство, то поне с търпимост към хората и се подчиняваха на законите на кралството. Единствената грешка на краля, за която шепнеха неговите врагове, беше идеята за съюз с гномите — след неговото сключване джуджетата се разсърдиха на Валиостр и се затвориха в своите планини, като само от време на време поддържаха връзки с Филанд и свободна Загория. Разбира се, една малка общност джуджета остана в Авендум, съставена основно от най-алчните, които искаха да спечелят много злато с продажба на скъпи дреболии, макар че и те не одобряваха съюза на хората с враговете на всички джуджета — гномите. Въпреки това тук аз бях съгласен с краля. Ако трябва да се избира между мечовете, които правят джуджетата за най-богатите жители на кралството, и оръдията, които правят гномите, естествено трябва да се избере това, което е по-ефективно в битка и струва по-малко — оръдията.
— Интересна играчка. Но сега няма да става дума за твоя арбалет — каза кралят, връщайки обратно на масата незареденото оръжие. — Би ли ми казал, крадецо, как е попаднала в теб тази вещ?
И пред очите ми доволният шут измъкна някъде иззад креслото на краля златна статуетка на куче и ми я показа. В един миг гърбът ми се покри с лепкава и студена пот. Въпреки че по лицето ми беше невъзможно да се прочете нещо — маската ми на невъзмутимост, за щастие, си остана — но в главата ми звънеше аларма. Беше точно същата статуетка от дома на херцог Патийски, която откраднах в нощта, когато Нещото уби милорд кронхерцога. Ето на кого я е занесъл човекът на Гозмо! Ах, този Гозмо! Ако някога пак се срещнем, чака го не особено приятен разговор!
А сега излиза, че всички улики сочат към мен. Това беше престъпление срещу короната! Разкъсването на четири части, на което ще ме осъдят, ще се счита за божия благословия и милост от кралския съд. Всъщност какво по-лошо биха могли да ми сторят! Реших, че най-добре ще е да си мълча и да слушам.
— И той наистина не е глупак — отново каза жената, гледайки ме изпод плътния воал.
Шутът тихичко се изкиска на само на него понятна шега и тръгна през стаята със странични колелета. След това, все още стискайки статуетката в ръка, застана до Алистан, имитирайки позата и сериозното му лице, и замря с ръка на главата на златното куче, превръщайки го по този начин в импровизиран меч. Аз едва не избухнах в смях. Наистина приличаше на Плъха и беше много смешен. Гоблинът си заслужаваше парите.
— Всъщност, Гарет, ти попадна в дома на моя скъп покоен братовчед заради нашата поръчка. Преди да решим дали си подходящ за работата, трябваше да те изпитаме. А по-идеално място от имението на братовчед ми със свободно обикалящия през нощта гаринч просто не може да си измисли. Съгласен ли си?
— Още по-идеално място е кралската съкровищница — изтърсих аз.
Гарет вече нямаше нищо за губене. Усещах, че на сутринта ми предстои пътуване до Сивите камъни. За всеки случай си отбелязах още нещо — да поговоря с Гозмо, пробутал ми тази Поръчка.
— Уау! Знае Гарет какво е хубаво! — писна гоблинът.
Изпепелих го с поглед, но той само се усмихна ехидно и ми се изплези.
— И сам виждам, Кли-кли — отвърна Сталкон на шута, след това взе в ръка ножа ми, измъкна го от ножницата и както го изучаваше, небрежно попита: — Какво се случи през нощта в къщата? Как умря той?