Прокрадващ се в сенките

Междувременно екипажът се движеше бързо през града. От време на време се заклащах или направо подскачах на седалката. Скоростта беше прилична, явно кочияшът беше опитен и не жалеше нито каретата, нито конете, нито пътниците. Но баронът не се оплакваше. Значи това бързане беше необходимо и аз стиснах зъби, стараейки се да пазя равновесие, когато каретата занасяше по завоите. Въпреки това не се отказах от удоволствието да падна веднъж върху барона, като незабелязано свалих кесията от пояса му. Трябва да кажа, че вътре нямаше кой знае какво, но не можах да устоя да не проуча Фраго.

Накрая все пак пристигнахме. Двама стражника ме измъкнаха и ме предадоха в ръцете на някакви хора, които ме хванаха здраво под мишници. После тръгнахме нанякъде. Аз автоматично закрачих, като се спъвах, когато попадах на поредното стъпало. Зад гърба ми неотклонно крачеше баронът. Коридори, стълбища. Коридори. Звуци. Първо краката ми крачеха по глух каменен под, после изтръгваха кънтящо и звънко ехо от исилийски мраморни плочи или топуркаха по скърцащ дървен под. Отдавна загубих броя на стъпалата и завоите по безбройните коридори на огромната сграда, през която ме водеха като сляп гоблин в горски лабиринт на орки. Факли пращяха до ухото ми, от време на време срещахме някой по пътя, но доколкото чувах, другият бързо се отдръпваше встрани, правейки ни път да минем.

Накрая се отвори някаква врата и през подметките на ботушите си почувствах плътен дебел килим. Без да го видя не можех да кажа нищо, но най-вероятно това беше килим от Султаната, а такъв струваше много пари. Напълно е възможно за него да се вземат чифт доралиски коне. И при това не най-лошите.

— Можете да свалите превръзката.

Щях да я дръпна, но стоящият зад гърба ми Фраго се приближи и махна проклетия парцал. За миг зажумях от ярката светлина, идваща от камината и десетките свещи и факли, които горяха в малката стаичка, правейки я да изглежда като окъпана в дневна светлина. Професионалният ми поглед обиколи помещението, набързо оцени султанатските килими, свещниците, скъпите мебели, изработени от дърво, което се среща в горите на И’аляла, близо до самия Хребет на света, излезлите от ръцете на майстори-джуджета рицарски доспехи, стоящи в далечния ъгъл на стаята, да не говорим за чашите и приборите, които изглежда бяха изцяло от злато. Мда. Ето къде би било добре да се поразвъртя поне за пет минути.

Така. Сега трябва да се запозная със собственика на цялото това великолепие, поканил ме толкова учтиво и настойчиво на среща. Огледах се. Вместо един човек видях цели петима, без да броя себе си и барона.

В креслото до огнището седеше, увито в дебело вълнено одеяло и стискащо в дясната си ръка красиво инкрустиран със сребро жезъл, древно старче. Маг, доколкото можех да преценя. Дори архимаг, ако се вземе в предвид, че на пояса му имаше четири сребърни лентички за ранга7. Всъщност дори магистър — на тоягата на стареца вместо прословутия камък стоеше черна птичка.