Разплата

Компанията не бе производител, а само посредник между азиатските индустриалци и търговските мрежи в Съединените щати. Затова не притежаваше фабрики, а само складове и офиси. И още нещо, изключително важно — на покрива на сградата бе монтирана апаратура за сателитна връзка, от най-нов модел, пряко свързана със супермощни компютри, натъпкани в офисите на трите етажа. На летище „Нешънъл“ на разположение на директорите винаги чакаше реактивен самолет, собственост на компанията, а в акваторията на Маунт Върнън Яхт Клуб се поклащаше луксозна спортна яхта, последен модел на прочутата фирма „Райкър“, дълга почти осемнадесет метра.

Ако по случайност някое външно лице се озове пред вратите на „Уандърленд Тойс“ без покана, ще го посрещне учтиво служителят от храната — първият от четирите бодигарда, който се окаже най-близо до неканения гост.

Но преди да го изпратят до оградата, посетителят може би ще успее да схване, че тази американска компания буквално гъмжи от азиатци. Всъщност, те бяха само китайци, и то от Хонконг. Жълтоликите служители бяха така погълнати от финансовите операции на компанията, че всякакви контакти с мъжа, който понякога се появяваше без предизвестие, за да се отправи директно към просторния кабинет в ъгъла на третия етаж, бяха изключени на практика.

Всички запитвания на представители на пресата относно дейността на компанията или относно нейното финансово състояние биваха отклонявани вежливо, но твърдо, с довода, че „Уандърленд Тойс“ е изцяло частна собственост и нейните директори са длъжни да дават отчет само на заседанията на управителния съвет. Защото никъде, на нито една борса не се предлагаха акции, което пък автоматично изключваше компанията от обсега на юрисдикцията на Комисията за контрол на обмена на ценни книжа. На всичкото отгоре и банките не разполагаха със сведения за „Уандърленд Тойс“, тъй като компанията беше обслужвана само от една банка — клонът във Вашингтон на „Банк ъф Хонконг енд Каулун“, която грижливо криеше в своите компютри данните за сделките на компанията.

В много отношения „Уандърленд Тойс“ напомняше непроницаем, херметично затворен съд, не разкриващ нищо пред външния наблюдател.

Инженера седна на стола до огромната кръгла маса с диаметър почти три метра, изработена от един-единствен гигантски ствол от тиково дърво, докаран чак от остров Суматра. В масивния плот беше монтирана система за директна сателитна връзка и пулт за управление на супермодерната система за видеоконтрол на цялата защитена зона около сградата на „Уандърленд Тойс“, както и свръхмодерен компютър с факс апарат и речев синтезатор. На стената зад масата бяха монтирани шест монитора, свързани с камерите на охранителната система.

Инженера огледа касетата, която държеше. Преди няколко минути я беше получил от модерно обзаведената лаборатория по електроника, намираща се на първия етаж под земята. Нито за миг не го осени тревожно подозрение, че някой от техниците може да е проявил интерес какво е записано върху касетата. Най-хубавото в царството на „Уандърленд Тойс“ беше това, че нейният президент изцяло зависеше от решенията на Инженера. Защото преди години именно Инженера го беше измъкнал от низините — когато настоящият президент на компанията беше само един жалък пласьор на хероин, без пряк достъп до богатите плантации в Златния триъгълник. Агентите от тайландската полиция и от американската служба за борба с наркотиците вече дишаха във врата му. Инженера се погрижи да го снабдят със зелена карта, с нови документи за самоличност и с тлъста банкова сметка. По-късно, когато Инженера се убеди, че китаецът ще се справи добре с ролята на преуспяващ бизнесмен, от Хонконг бяха доведени всички членове на многолюдното семейство на китаеца.