Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
— Няма значение. — Ейми отвори вратата и се качи на задната седалка, като се взираше в Джил през цялото време. — Идваш ли?
— Не — отвърна ѝ Джил. — Вие отивайте.
— Сигурна ли си? — попита Скот, докато Ейми затваряше вратата.
Изглеждаше искрено разочарован.
Джил кимна и прозорецът му се затвори с бръмчене, скривайки бавно красивото му лице. Затвореният приус остана неподвижен секунда-две, както и Джил. Обзе я остър пристъп на съжаление, докато се взираше в тъмните стъкла.
— Чакайте! — изкрещя тя.
В собствените ѝ уши гласът ѝ прозвуча високо, почти отчаяно, но те сигурно не я бяха чули, защото колата потегли точно когато се протягаше към вратата, и се понесе безшумно по улицата без нея.
Все още беше надрусана, когато стигна в училище, но вече не по смешния начин, който превръщаше всяка сутрин с Ейми в шантаво приключение, в което двете се преструваха на шпиони или се забавляваха със съвсем несмешни неща, заради което се смееха още повече. Днес се чувстваше натежала и тъжна, просто в странно лошо настроение.
Официално трябваше да се разписва в главния кабинет, но това беше една от онези формалности, на които вече никой не обръщаше особено внимание, останка от едно по-организирано и послушно време. Джил учеше в гимназията само от пет седмици преди Внезапното заминаване, но все още пазеше жив спомен от това време, със сериозните и изискващи учители, със съсредоточените и мотивирани, пълни с енергия деца. Почти всеки свиреше на инструмент или се занимаваше с някакъв спорт. Никой не пушеше в тоалетните, можеше да те отстранят, ако те хванеха да се натискаш с някого в коридора. В онези дни хората вървяха по-бързо — или поне така си спомняше тя — и винаги, изглежда, знаеха точно къде отиват.
Джил отвори шкафчето си и грабна копието си от „Нашият град“, която дори не беше започнала, въпреки факта, че я обсъждаха в часа по английски през последните три седмици. Имаше още десет минути преди края на втория час и щеше да е щастлива просто да се тръшне на пода и поне да прелисти първите няколко страници, но знаеше, че няма да може да се концентрира, не и докато Джет Ористальо, бродещият трубадур на гимназията, седеше пред нея по диагонал, подрънкваше на китарата си и пееше „Огън и дъжд“ за хиляден път. Тази песен я караше да настръхва.
Помисли си дали да не отскочи до библиотеката, но нямаше време за това, ето защо се отправи директно към кабинета по английски. По пътя направи кратко отклонение до кабинета на мистър Скандърман, където съучениците ѝ привършваха теста по химия.
Не знаеше какво я накара да надникне вътре. Последното нещо, което искаше, беше мистър Скандърман да я види и да разбере, че не е била болна. Това щеше напълно да съсипе всеки шанс да си издейства поправителен тест. За щастие, той решаваше судоку, когато тя надзърна през прозореца, и беше напълно погълнат от малките квадратчета.
Тестът явно беше труден. Албърт Чин бе готов, разбира се — бърникаше в айфона си, за да убива времето, а Грег Уилкокс бе заспал, но всички други все още работеха, правеха всичко онова, което човек правеше, когато се опитваше да мисли, докато времето му изтича — хапеха устни, навиваха кичури около пръстите си, клатеха крака. Кейти Бренан чешеше ръката си, като че ли беше болна, а Пит Родригес не спираше да се почуква по челото с гумата на края на молива си.
Тя остана там само минута или две, но дори така се предполагаше, че някой ще вдигне поглед и ще я види, ще се усмихне или ще ѝ помаха. Обикновено се случваше точно това, когато някой надничаше в класната стая по време на тест. Но всички просто продължаваха да работят или да спят, или да блеят. Сякаш Джил не съществуваше, сякаш всичко, което беше останало от нея, бе празният чин във втората редица — паметник на момичето, което някога седеше там.
Специален човек
Нямаше нужда Том Гарви да пита защо на прага му стои момиче с куфар в ръка. Вече от седмици усещаше как надеждата бавно напуска тялото му — беше малко като да скъсаш с някого — и сега вече я нямаше. Беше в емоционален банкрут. Момичето му се усмихна сухо, сякаш бе прочела мислите му.
— Ти ли си Том?
Той кимна. Тя му подаде плик с името му, написано на него.
— Честито. Ти си новата ми бавачка.
Беше я виждал преди, но никога толкова отблизо и беше по-хубава, отколкото бе осъзнавал — малко азиатско момиче, най-много на шестнайсет, с невъзможно черна коса и лице във формата на идеална сълза. „Кристин“, спомни си той името ѝ, четвъртата съпруга. Тя го остави да я зяпа за малко, после се умори.