Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
„Кучка — помисли си Джил. — Тя иска да се проваля.“
В моменти като този — а те бяха повече, отколкото ѝ се щеше да признае — Джил се чудеше какво прави, как е позволила на себе си да се заплете толкова много с някой толкова себичен и безотговорен като Ейми. Това не беше здравословно.
А и беше станало толкова бързо. Преди няколко месеца, в началото на лятото, едва се познаваха, бяха просто две момичета, които работеха заедно в западащия магазин за замразен йогурт и си говореха по време на затишията, някои от които продължаваха часове.
Първоначално бяха предпазливи, осъзнаваха принадлежността си към различни племена — Ейми беше секси и безразсъдна, животът ѝ беше хаотична сага от лоши решения и емоционална мелодрама. Джил беше пуритански настроена и отговорна, отлична ученичка и тийнейджърка за подражание. „Мечтая си да имах цял клас от такива като Джил“, беше писал не един учител в коментара си към досието ѝ. Никой никога не беше писал нещо подобно за Ейми.
С напредването на лятото те започнаха да се отпускат в нещо, което наподобяваше искрено приятелство, връзка, която правеше различията им все по-незначителни. Въпреки цялата си социална и сексуална самоувереност, Ейми се оказа изненадващо крехка, бързо избухваше в сълзи и буйни пристъпи на самоомраза; изискваше много усилия да бъде разведрена. Джил криеше тъгата си по-добре, но Ейми имаше начин да я изкара от нея, да я принуди да се отвори за неща, които не би обсъждала с никой друг — горчивината, която изпитваше към майка си, затрудненото общуване с баща ѝ, чувството, че е била измамена, че светът, в който е била възпитана да живее, вече не съществува.
Ейми взе Джил под крилото си, водеше я на купони след работа, запозна я с всичко, което беше пропуснала. Първоначално Джил беше уплашена — всеки, когото срещнеше, изглеждаше малко по-голям и по-готин от нея самата, макар че всички бяха на нейната възраст — но бързо преодоля стеснителността си. Напи се за първи път, пуши трева, остана до зори, потънала в разговори с хора, които преди подминаваше по коридора, хора, които бе отписала като пропаднали загубеняци. Една нощ, след като беше предизвикана, тя свали дрехите си и скочи в басейна на Марк Солърс. Когато се изкатери обратно няколко минути по-късно, гола и мокра пред очите на приятелите си, се почувства друг човек, като че ли старото ѝ Аз беше отмито.
Нищо от това нямаше да се случи, ако майка ѝ си беше вкъщи, не защото тя щеше да я спре, а защото Джил щеше сама да се спре. Баща ѝ се опита да се намеси, но изглежда, беше загубил вяра в авторитета си. В края на юли ѝ забрани да излиза веднъж, след като я намери припаднала на моравата пред къщата, но тя не обърна внимание на наказанието и той не го спомена отново.
Нито пък се оплака, когато Ейми започна да преспива у тях, макар че Джил не се беше посъветвала с него, преди да я покани. По времето, когато най-накрая се реши да пита какво става, Ейми вече беше неизменна част от къщата, спеше в старата стая на Том, налагаше свои странни изисквания към списъка за пазаруване на семейството, неща, които биха докарали удар на майка ѝ — глазирани бисквити с крем, банички с пълнеж, полуготови спагети. Джил бе права да твърди, че Ейми има нужда от почивка от доведения си баща, който понякога я „занимаваше“, когато се върнеше вкъщи пиян. Той още не я беше докосвал, но я гледал и говорел страховити неща, от които тя не можела да заспи.
— Не трябва да живее там — каза тя на баща си. — Положението не е добро.
— Добре — отвърна той. — Приемам това.
Последните две седмици на август бяха особено шеметни, сякаш двете момичета предусещаха идващия край на забавленията и искаха да ги изпият до капка, докато още имаха възможност. Една сутрин Джил слезе да си вземе душ, оплаквайки се колко много мрази косата си. Винаги беше толкова суха и безжизнена, изобщо не приличаше на косата на Ейми, която беше мека и блестяща и никога не изглеждаше зле, дори когато тя изпълзяваше от леглото сутрин.
— Отрежи я — каза ѝ Ейми.
— Какво?
Ейми кимна, лицето ѝ изразяваше пълна увереност.
— Отърви се от нея. Ще изглеждаш по-добре.
Джил не се поколеба. Качи се горе, накълца увисналите кичури с шивашка ножица, после довърши работата с електрическата машинка, която баща ѝ държеше под мивката в банята. Беше въодушевяващо да усеща как миналото се откъсва от нея на парчета, да гледа как новото ѝ лице изниква, да вижда очите си — големи и свирепи, и устата си, която изглеждаше по-нежна и по-хубава, отколкото бе свикнала да я възприема.