Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
Първоначално Том нямаше против да си е вкъщи. Имаше смисъл във времена като това хората да са със своите близки. Във въздуха тежеше някакво почти непоносимо напрежение, настроение на тревожно очакване, макар никой да не знаеше дали се чака логично обяснение, или втора вълна изчезвания. Сякаш целият свят бе поспрял да си поеме дълбоко въздух и да се закали за онова, което предстои да се случи.
НИЩО НЕ СЕ СЛУЧИ.
Докато седмиците се влачеха, усещането за предстояща криза започна да се топи. Хората се умориха да се крият в къщите си и да предъвкват зловещи предположения. Том започна да излиза след вечеря заедно с група от гимназиалните му приятели и да ходи в „Кантийн“, долнопробен бар в „Стоунууд Хайтс“, където не бяха особено стриктни в проверките за фалшиви лични карти. Всяка нощ беше като комбинация от годишното завръщане от колежа и бдение — наоколо се мотаеха всякакви невероятни хора, купуваха питиета и си разменяха истории за липсващи приятели и познати. Трима души от неговия клас бяха сред липсващите, без да се броят мистър Ед Хакни, презираният от всички заместник-директор, и портиерът, когото всички наричаха Марбълс.
Почти всеки път когато Том стъпеше в „Кантийн“, към мозайката от загуби се прибавяше ново парченце, обикновено под формата на някой полузабравен човек, за когото не се бе сещал от години: икономката на Дейв Кийган от Ямайка, Ивон; мистър Баунди, младши учител по заместване, чийто лош дъх беше легендарен; Джузепе, лудият италианец, който притежаваше „Марио Пица Плюс“, преди да я купи навъсеният албанец. Една нощ в началото на декември, докато Том играеше дартс с Пол Ердман, към тях се промъкна Мат Теста.
— Хей — започна той с онзи мрачен тон, който хората използваха, когато обсъждаха четиринайсети октомври. — Помните ли Джон Вербецки?
Том хвърли стреличката си малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Тя полетя високо и неточно и почти пропусна дъската.
— Какво за него?
Теста сви рамене по начин, който направи отговора му излишен.
— Няма го.
Пол пристъпи към линията на пода. Присвивайки очи като бижутер, той засили стреличката си право в средата на мишената, само на инч от идеалния център и малко вляво.
— Кого го няма?
— Това беше преди теб — обясни Теста. — Вербецки се премести едно лято след шести клас. В Ню Хампшир.
— Познавам го още от предучилищната — каза Том. — Обикновено се виждахме на площадката. Мисля, че веднъж ходихме в „Сикс Флагс“. Беше добро дете.
Мат кимна с уважение.
— Братовчед му познава братовчед ми. Така научих.
— Къде е бил? — попита Том.
Това беше задължителен въпрос. Изглеждаше важно, макар че беше трудно да се каже защо. Без значение къде е бил човекът, когато се случи, мястото винаги му се струваше зловещо и напълно уместно.
— Във фитнеса. На един от тренажорите.
— Мамка му. — Том поклати глава, представяйки си внезапно опустялата машина, все още движещите се дръжки и педали, все едно по своя воля, последното проявление на Вербецки. — Трудно е да си го представя във фитнеса.
— Знам. — Теста се намръщи, сякаш нещо не пасваше. — Той беше женчо, нали.
— Не точно — отвърна Том. — Мисля, че просто беше много чувствителен. Обикновено майка му режеше етикетите на дрехите му, за да не го подлудяват. Помня в предучилищната, че непрестанно си сваляше ризата, защото казваше, че го сърби ужасно много. Учителите все му казваха, че е неприлично, но на него не му пукаше.
— Точно така — ухили се Теста. Започваше да си спомня. — Веднъж спах у тях. Той си легна на светло, докато слушаше непрекъснато една песен на „Бийтълс“, „Автор на евтини романи“ или нещо подобно.
— „Джулия“ — каза Том. — Това беше вълшебната му песен.
— Какво?
Пол хвърли последната си стрела. Тя се приземи със съчувствено туп точно под абсолютния център.
— Така я наричаше — обясни Том. — Ако не звучеше „Джулия“, не можеше да заспи.
— Все тая. — Теста не оцени прекъсването. — Той се опитва да спи у нас няколко пъти, но никога не се получи. Увиваше се в спалния си чувал, обличаше си пижамата, измиваше си зъбите, абсолютно всичко. И тогава, точно когато трябваше да си легне, се проваляше. Долната му устна започваше да трепери и все се стигаше до: „Пич, не се сърди, но трябва да се обадя на мама“.